"Да пиеш студена вода" (разказ от Спас Терзов)

Разказ от Спас Терзов

 

    Плодородна се оказа тази година. Много берекет, много нещо! И най-важното – всичко се запази и се прибра на време.

   В средата на ноември времето е лошо. Мъгливо и студено. Мъглата е толкова гъста с лъжица да я гребеш.

  Прибирах се от село за София. В багажника на колата – два чувала зеле. На задната седалка – празен бидон, една касетка буркани и една пластмасова бутилка – 7 литра с вода за пиене. Нося си от село, защото софийската вода ми действа зле на стомаха.

   По магистралата се кара добре, но в тази гъста мъгла трябва да се кара бавно и внимателно. Парното работи, от радиото слушам музика – въобще есенна идилия.

     Карам, а мислите ми все назад – в село. Успяха хората всичко да приберат – ябълки, круши, дюли – всичко е в мазето. Гроздето беше добре изпечено – 24-25 захарни градуса. Всичко е вече в каците и бълбука. Доволни са селяните. Земята добре им се отплати за многото работа. Тя, земята, е като жената – колкото повече я работиш, толкова е по-доволна. Сега обаче беше в заслужена почивка. Изорана и наторена, чакаше снежната премяна. Няколко месеца щеше да почива и да събира сили за следващата година.

    Хората също си отдъхнаха. Вече нямаше работа по полето и в градините. Само в мазетата беше интересно – онова, червеното, дето сега бълбука, трябва непрекъснато да се наглежда. За да стане добро вино, трябват много грижи. Селският човек знае това много добре. А като преври виното – започва веселбата. Като гътнат и прасето и на село животът става весел и примамлив.

   Пътувах и си мислех и за предстоящата зима. Трудно време – затворен в апартамента. Вярно, с парно сме, приятно е, но както често се шегувам: „Живеем като затворници на свободен режим.”

   Поне има време за четене. Лятото няма, но сезонът е културен.

   Неусетно наближих столицата. Свърнах в дясно по околовръстното, после слязох на Ботевградското шосе. Тук се случи нещо интересно.

    Преди „караулката”, на отбивката за Кремиковци, има ограничение на скоростта – 60 километра в час.

   Гледам отсреща полицейска кола, но си карам спокойно. Но полицаят, който беше извън колата, вдигна палката.

   Отбих в дясно, близко до полицейската кола, отворих стъклото и зачаках.

     – Старшина Петров – представи се полицаят, - документите за проверка, ако обичате!

    Беше млад човек, изглеждаше любезен и културен.

   – Старши – попитах, - някакво нарушение ли направих?

    – Загасете двигателя и елате да видите радара в колата – каза старшината, разглеждайки документите ми.

   Подчиних се на полицейското разпореждане и отидох до тяхната кола.

  – Старши, какво става? – попитах седящия вътре полицай.

  – Как какво, с каква скорост караш? – попита старшината.

   – С максималната разрешена тук – 80 километра в час – отговорих.

   – А знака не видя ли? – попита.

  – Какъв знак? Нищо не съм видял. По – нататък има ограничение 50 километра в час, но тук не съм видял такъв знак.

   - Ето погледни назад- каза старейшината. – Виждаш ли, там има пешеходна пътека – там до дъскорезницата. Там има знак, който ограничава движението до 50 километра в час.

     – Не съм видял този знак. Може и от мъглата да е. Хем не се вижда много добре, а и трябва да се взираш в пътя пред тебе – отговорих.

   - Превишил си скоростта с над 30 километра.Това е много тежко нарушение.

    – И какво правим сега? – попитах.

   – Ами акт пишем – беше лаконичен старшината.

   – А бе старши – казах. – Пътувам от стотина километра, връщам се от село, мъгла гъста навсякъде, карам внимателно, мисля се за дисциплиниран шофьор. А сега изведнъж – акт.

   – От кое село си? – попита старшината и разгърна документите. – От Виноградец – о-о, там имате хубаво вино и ракия.

   – Имат хората – отговорих. – Който се е трудил – има.

    – Има, има – обади се този, дето беше отвън – освен бидон, има и бутилка, голяма с ракия. Видях я.

    Разбрах, че ще става нещо.Старшината беше видял водата.

    – Ама тя, тази бутилка... - започнах да мрънкам аз.

    – Какво много ли ти се вижда? – попита седящият. – Ако е акт, да не мислиш, че ще е малък.

    – Ама то някак неудобно е – започнах отново.

    – Какво му е неудобното. Бързо прехвърли бутилката в нашата кола и гледай да не те види някой – разпореди седящият.

    Може ли да не изпълниш полицейско разпореждане? Изпълних всичко много точно.

  – Ето ти документите. Другият път да донесеш от хубавото вино – каза седящият.

    Взех си документите, подпалих и тръгнах. След като минах „караулката” избухнах в бурен смях. И да съм искал нямаше да стане толкова добре. На това му се казва „Да пиеш една студена вода”!

   Нека си пийнат полицаите. Никой не може да ги обвини, че са корумпирани, заради една бутилка студена вода.

    Много се смях. Само като си представех какви физиономии ще направят, когато разберат как са се минали, избухвах в неудържим смях. Стана ми весело и приятно. Така им се пада!

  От тогава често минавам от там. Видял, не видял знака, свалям на 50 километра в час. Често има там полицейска кола. Не знам дали са същите полицаи, но внимавам много. Ако ме спрат и са запомнили номерата на колата ми, въобще не ми се мисли какво ще стане.

    Наскоро говореха по телевизията за такива капани, заложени нарочно по пътищата, за да могат да вземат пари от водачите. От ръководството на КАТ обясниха, че започват кампания против корумпираните катаджии. Какви мерки ще предприемат, не знам. Аз вече бях наказал двама. Вярно, без да искам, но и сега, като се сетя за това, се смея дълго и доволно.