вторник, 4 март 2014 г.

Автобиография - Спас Георгиев Терзов

 
     Роден съм на 26.01.1951 г. в с.Виноградец, окръг Пазарджик, в семейство на работници. Като всяко селско момче и аз бях палав и доста лудо дете. Много бели, много пакости – въобще, щастливо детство. Науките ми вървяха – особено математиката. И така, до осми клас – уютен дом, грижовни родители, волен живот и отлични оценки.

   После дойде ученето в София – в техникум по индустриална химия „Проф. Д-р Асен Златаров”. Е, нещата станаха доста сложни. Няма уютен дом – има бедна квартира. Няма грижовни родители – има строги хазяи. Свърши и волният живот. Стана доста трудно. От село – в столицата. Шок! И така четири години. После – следване. ВХТИ – София – специалност „Металургия на черните метали”. Все актуални за онова време науки. Много актуални.

    Е, студентският живот не е чак толкова лош – особено извън сесиите. Дай Боже всекиму да изживее студентските години. Много изпити, но и много приятели и приятелки. Много купони, много любов, с две думи – мечта. Но в живота хубавите неща свършват бързо.

  Следването свърши. Бях вече семеен. Истинският живот започваше. Ами сега? На къде?! Е, то всичко си е написано. Кремиковци ме зовеше. Нямаше мърдане! Както се пее в една песен „Просто свърши хубавото време”. Да, свърши.

    В моя живот започна най-трудната част. Вече имах две дечица. Пари нямаше. Жилище нямахме. Затова, Спасе, плюй си на ръцете и започвай! Кремиковци беше една огромна мелница за човешки съдби. Още докато бях студент сред нас вървеше тази приказка: „Всяка майка металург не ражда, но роди ли – горко и”. Това се оказа напълно вярно.

     Двадесет и шест години трудов път в Кремиковци І все в тръбопрокатния завод. Започнах като майстор-производство, завърших като директор на завода. Колко лесно е да го кажеш. Но през тези години мелницата работеше. И тук е големият парадокс. Въпреки тази безмилостна мелница, всичко, което съм постигнал, го дължа именно на Кремиковци. Първо – жилището. То е от там. Приютих семейството си. Имахме къде да живеем. Второ – средствата. Децата растяха, учеха, трябваха пари. И те идваха от там. Е, цената беше висока, но това е положението. Така минаха тези години – аз, в мелницата, семейството ми живееше сравнително добре именно от нея. Децата пораснаха, изучиха се добре, задомиха се, а аз се освободих от мелницата, или по-точно от това, което беше останало от нея. Дойде свободата. И преосмислянето и равносметката. Човек, докато го върти шайбата, няма време да осмисля нещата, но когато се пенсионира, има време и ще не ще, мислите тръгват. И добри, и лоши. Това е животът. Е, аз си бях носил кръста, не ми е тежал. Защото имах семейство и две чудесни деца. Затова не съжалявам за мелницата и за всичко, което съм пропуснал. Само едно единствено нещо все още ми тежи.Това е, че толкова години живях далече от родното ми село. Това винаги ще ми тежи. Може би затова сега по цяло лято съм на село. Благодарен съм на съдбата, че ми позволи да поживея на село. Макар, че не е същото като преди. Много от приятелите ми не са вече между живите, улицата ни се обезлюди, но въздухът е същият, улицата е същата, тишината и спокойствието са същите. Все повече разбирам колко много ми е липсвал селският живот – простичък, неподправен, истински. Може би и затова започнах да пиша. Там, на село. Под навеса, на спокойствие и тишина. Отпред – градина, в която всичко съм посадил, сред птиците, които пеят от радост и сред мислите си, които искам да напиша върху белия лист.

     Така минава сега животът ми на пенсионер – зимата в София, на парно, лятото – на село, на тишина и спокойствие. И най-хубавото е, когато дойдат децата и внучката – тогава разбираш, че нещата не са били напразни. А мелницата – майната и. Всеки си има своята мелница.

    А разказите? Е, те са си мои и аз си ги харесвам всичките. Слушам и хората какво казват за тях – едни им харесват, други – не, но всички казват, че лесно се четат, има хумор в тях, не са отегчителни.

   Много ми се иска да се докосна до селската душа, до селския начин на живот, до проблемите на тези отрудени хорица. Затова продължавам да пиша. Е, и за града разбира се, и за неговия фалш и за лудницата.

   Както ми каза един познат: „В твоите разкази все хвалиш селото и все критикуваш града”. Така е. Но това е истината за тях. А човек започне ли да пише, не трябва да прави компромиси. Иначе ще е фалшив. Аз не съм професионалист-писател. Започнах да пиша късно, но нищо. Това, което имам да кажа на хората, ще го направя. А дали ще се получи нещо, хората ще го кажат.

   А се моля на съдбата да ми даде още години, за да се наслаждавам на селския живот, в родното ми село Виноградец. Да вдишвам оня въздух, дето не мога да го забравя от детските си години, да се разхождам по нашата улица, дето са вървели и моите родители и прародители, и съседи, и приятели и роднини. Там, на село, дето ми е коренът.

   И когато земният ми път свърши, нека децата ми ме кремират и урната с праха ми да заровят там на село, под навеса, така, че да гледам и към къщата, и към двора, и към улицата. Така искам, защото там ми е коренът. И когато идват хората след мене, да им се радвам, а и те да се сещат за мене. Това е моята кратка биография. Още колко ще продължи – не знам. Но животът ми до сега не е бил напразен. Така си мисля и това ме топли и ми стига.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Уважаеми гости, в случай, че не разполагате с Google профил, от падащото меню изберете опцията "Анонимен", след което публикувайте коментара си. Друг вариант е също от падащото меню да изберете "Име и URL адрес", да посочите такива и тогава да коментирате. Благодарим ви и ви желаем приятни и интересни мигове в нашия блог!