Маларията в Сараньово

Една борба назад в историята, непримиримост и в крайна сметка успех! Забравихме ли да се борим? Факти от миналото на Септември в любопитен материал от нашия съгражданин Спасимир Пилев. Вижте:

    Наскоро се навършиха 50 години, от както Световната здравна организация признава България за държава ликвидирала маларията.

 Географското положение на Септември е благоприятствало развитието на маларийния комар, причинител на едно от най-разпространените заболявания в България. Селището е разположено в близост до поречието на река Марица между северните склонове на Западни Родопи и южните на Ихтиманска Средна гора (рида Ветрен, познат повече с името си от преди 1989 г. Еледжик ), както и близостта си до североизточния дял на Рила. Тази затвореност, стичащите се води от снеготопенето и дъждовете са причина за високите подпочвени води и акумулационната дейност на река Марица. За това свидетелства съставът на почвите и влаголюбивата растителност. Това съчетано с липсата на канализация и лошата хигиена са предпоставка за развитието на този вид комари, а с това и бързото разпространение на малария през летните месеци, което е характерно, както за тогавашно Сараньово, така и за селищата около него.

Маларията в България е ендемично заболяване от дълбока древност. Позната е сред населението като блатна треска. При преминаването си през българските земи френският изследовател Лайет пише: „Печална известност има долината на река Марица. В нея почти половината от населението боледува от блатна трска“. Маларията около река Марица е в тежка форма и представлява едно от големите бедствия за населението, не толкова с голяма смъртност (която е 1/1000), колкото с големият обхват на заразяване. Лечението на срещаната малария в нашия район – тридневна е било лесно, ако се реагира веднага с достатъчно количество хинин в продължение на няколко дни.

Разпространението на блатна треска зависи от географските условия и от хигиената на населените места. Среща се там, където има условие за развитие на комарите – реките често се разливат и наводняват големи пространства; почвата е глинеста и трудно инфилтрира (попива) или пък е мочурлива; около септични ями, чешми и кладенци се образуват локви, бари, гьолчета. Маларията е разпространена през април-октомври, когато средната месечна температура на въздуха е над 10,5 оС.

В нашия район е бил разпространен Големият малариен комар (Anopheles maculipenis), който достига дължина до 1 cm. Размножава се с яйца, които снася във водата. Това са плитки, застояли и бавнотечащи води. Такива са освен естествените водни басейни, също и локвите край селата, образувани от копане на пръст за кирпич, гьолища край чешмите и кладенците, вадите за поливане, най-вече при обрасването им с трева. На този вид комар му е необходимо малко вода. Може да снася яйцата си в съдове пълни с дъждовна вода – кофи, легени, каци, бъчви, корита. Те живеят близо до жилищата на хората, тъй като не могат да летят на големи разстояния – до 500-600 m. В района на Сараньово е характерен паразита Plasmodium malariae, причиняващ четиридневна малария, пренася се и се разпространява чрез охапване от маларийен комар. През 1922-1935 г. в района е разпространен Plasmodium vivax, причиняващ тридневна малария.

В миналото се е предполагало, че въздухът около блатата е вреден, вероятно от блатата излиза във въздуха нещо, което като се вдиша от хората предизвиква болестта. И самата дума малария в превод от италиански означава „лош въздух“. Други са смятали, че водата е носител на маларията. Според тях водата, която се пие от блатистите места съдържа причинителите на маларията. Трети са на мнение, че причинителите се крият в почвата на блатистите места и за това не бива да се разорават големи площи около тях.

Със закон в Османската империя се забранява нощуването около оризищата, които са развъдници на т. нар. блатна треска. Забранява се вкарването на добитък и коли със сено и слама в селищата след залез слънце, за да не се внасят комари от полето, които обичат да се роят около купи със сено. Също така се забранява и работата по стърнищата преди изгрев и след залез слънце, с което се цели предпазване на работниците от ухапванията на маларийния комар, който е активен през нощта.

В периода 1879-1883 с декрет на Генерал-губернатора на Източна Румелия се забранява сеенето на ориз въз основа на назначената от него комисия от лекари. Декрета гласи: „Оризосеенето е вредно, защото подпомага разпространението на маларията“. През 1888 г. се съставя първата комисия от лекари, администратори и инженери, които да се произнесат върху оризосеенето във връзка с маларията. От тогава започва писането на научни статии от лекари в медицински списания върху този въпрос. Всички се произнасят категорично против оризосеенето, което е причина за развитието на маларята в Пазарджишко.

В Татар-Пазарджишка околия в периода 1905-1907 г. са прегледани 2246 болни от малария, което е повече от 20% от всички заболявания.

На 4 май 1910 г. с Указ № 21 се утвърждава „Правилник за борба с маларията“, който предвижда образуването на маларийни райони, включващи една или повече административни околии с цел провеждане на борба с маларията. Раздава се безплатно хинин и се вземат мерки срещу комарите.

След Първата световна война заплахата от малария постоянно расте. През 1919 г. е издаден закон за борба с маларията, с който се създава инспекторат по маларията към Дирекция народно здраве. Създава се монопол на хинина и фонд за борба с маларията.

Със заповед на Министерство на вътрешните работи и народното здраве от 1920 г. се обявяват маларичните общини и села в България. Сред тях са:

• Силно маларични – Злокучене, Ковачево, Лозен

• Средно маларични – Бошуля, Виноградец, Ветрен дол, Септември, Карабунар

• Слабо маларични – Ветрен, Славовица, Семчиново, Варвара

През 1941 г. д-р Иван Боров издава книгата „Маларията и борбата с нея в Българските държавни железници и пристанища“, в която представя същността на болестта, начините на пренасянето й, признаците на заболяването и борбата с маларията. В две приложения се дава упътване за устройството на здравословни лагери за работници по железопътните линии, както и официални нареждания във връзка с борбата против малария. В книгата е включена и ценна информация за гара Сараньово, която е дадена за пример за полезна инициатива с голям мащаб и с добри последици в оздравяването й. Гарата е разположена в заблатена местност и дълго време е огнище на силна малария. Службата в тази гара си е наказание за персонала. Предприетите оздравителни дейности – засаждане на чинари от вида хибриден (яворолистен) чинар (Platanus hybrida) през 1917 г. и прокопаване на отводнителен канал по инициатива на районния лекар на гара Пловдив д-р Васил х. Велев, извършени от ведомството и подпомогнати от Главна дирекция на народното здраве, са довели до оздравяване на терена, превръщане на блатото в приятна и прохладна чинарова гора около гарата и изчезване на комарите, а с тях и на маларията.

През 1942-1943 г. страната е обхваната от голяма маларийна епидемия, което налага приемането на нов закон за борба с маларията през 1943 г.

По-късно към Министерство на народното здраве се създава отдел за борба с маларията. Отпускат се значителни средства за лечение и химиопрофилактика с хинин, арален и палудрин; за борба с комарите; за хидромелиоративни дейности по блатата, мочурищата и каналите. През 1944-1945 г. България е поделена на седем маларийни зони. Сараньово попада в равнинно-речната зона, която се характеризира с висока средномесечна температура на въздуха и продължителен период на предаване на маларията, който продължава около четири месеца (юни-септември). Противомаларийната служба към Министерство на народното здраве се състои от 21 станции и 16 подстанции. Сараньово е към противомаларийната станция в Пазарджик. За унищожаване на ларвите се прилага обработката на анофелогенните водоеми с парижка зеленина и газьол. За борба с комарите се прилагат пиретрови препарати, обработката се извършва през лятото и зимата. Използват се и механични средства. През 1949 г. се въвежда в употреба дихлоро-дифенол-трихлороетан (ДДТ).

Последният случай на малария в България е регистриран през 1961 г., а Световната здравна организация официално признава България като страна с ликвидирана малария през юли 1965 г. И до днес всяка година се регистрират случаи на малария в България, но тя се „внася“ от тропическите страни.

Спасимир Пилев

След 400 години - история и чудна приказка… с продължение

   Благодарение на Сдружение „Загорово“, през изминалата година жителите на с. Алино стъпиха на карабунарска земя след почти 400 години. История, родова памет и мечта се превърнаха в реална приказка.
  Легендите и историята разказват, че през 1633г. от с. Алино, Самоковско става едно голямо преселване на българи в Карабунар. Според очевидци, при разчистването на местните гробища около 1970 г. е намерен камък, на който с „църковен шрифт” пишело: „Тук почива Кара Стоян войвода, който в лето Господне 1633-то изведе селяните от Алино и ги засели тук”. През същата тази 1633 г. голям пожар изпепелява Алино. Това може би е също една от причините, довела до слизането на шопите по тези земи и трайното им заселване тук. Че селяните слезли от Самоковско, личало и по тогавашния говор на местното население, което говорило със специфично шопско окончание. Според проф. Батаклиев, до началото на XX в. са били запазени и родствените връзки.
  Времето, обаче, заличава тези връзки, заличава корените, спомените и паметта. За да не угасне историческото ни минало и родовата памет, Гражданско сдружение „Загорово”, съвместно с читалище „Възраждане”, с. Карабунар, организираха през изминалата година голям празник на читалището, на който гостуваха жители на с. Алино, в лицето на Женска фолклорна група.
  Тази година, жителите на с. Алино поканиха карабунарци на традиционния си събор, който се проведе на 29 август. Един автобус и един бус потеглиха в ранния съботен следобед към Самоков и с. Алино, отново с неизменната подкрепа на „Загорово“. Великолепното представяне на ФТА „Карабунарци“, емоциите и топлите прегръдки между алинци и карабунарци, сълзите и вълненията, бяха запечатани завинаги - в сърцата!
  Да издирим родната история, да не угасне родовата памет, да превърнем една стара мечта на жителите на Алино и Карабунар в реална приказка - това го можем само ние - „Загорово“!    

Само ние можем да строим подобни пътища - от историческа памет и дух, от традиции и човечност – запечатани с паметта българска. А тези пътища са неразрушими, те са вечни - като корените и родната ни история!

Април 1876 година и родният край

Преди 139 години, на днешния ден избухва Априлското въстание. С гордост отбелязваме факта, че хората от сегашната Община Септември участват активно в порива към свобода на народа ни. И оставят следа в историята- трайна и незабравима.
На 14 април 1876 година Георги Бенковски решава да свика общо събрание на всички дейци в местността Оборище. Там присъстват и делегати от нашия край- от Бошуля- Митър Стоянов и Пено Митров, от Славовица-Георги Станчев, от Кара-Мусал- Стоян Пенчев, от Ветрен- Георги Цветков, Георги Лютаков, поп Димитър Марков, Георги Бельовски, от Карабунар –Атанас Георгиев Бечев.
По-късно Захари Стоянов ще напише за депутатите във Великото народно събрание в Оборище: „Моите оборишки депутати са ангели, най-честните, идеални личности измежду народа, единствените възнаграждения и дневни пари на които бяха: грозната бесилка и заптийския камшик. Подобни депутати българският народ няма да види вече, докато свят пребъде!"
На 20 април 1876г. въстанието е провъзгласено. Военният съвет избира правителство от 12 членове в най-хубавата сграда в града - къщата на хаджи Лукови. Избрани са помещения за временното правителство, над портала се развяло революционното знаме. Околните сгради са отчуждени и превърнати в леярна за куршуми и складове за муниции.
На 21 април, осем села пристигат в Еледжик с жени деца и цялата необходима покъщнина. В местността „Гьола” се събират въстаници от Кара Мусал / Виноградец/,Славовица, Сърт Харман и Дере Харман /Долно и Горно Вършило/. Въстаниците избират военен съвет от Войвода, помощник и съветници.
На същия ден, при вестта за въстанието, забиват черковните камбани и във Ветрен. Поп Димитър Лютаков ходи по къщите от врата на врата и говори:...”свърши се гответе се за кърваво хоро…
Ето какво разказват спомените от този паметен ден:
„Отишлите по-полето се прибраха, към пладне върволица от народ, коля, добитък се насочи към Белово.Когато се намираха източно от Аканджиево, някой изкрещя: „бошибозуци нападат кервана“. Поп Петър, с кръст в едната и ятаган в другата ръка, тича последван от стотина ветренци, въоръжени с коси, брадви, сопи, бягайки да посрещнат нападателите.... На 22април, по пладне, бехме в Сестримо“. Когато Бенковски се връща по обратния път от Белово, четата спира във Ветрен. Той заповядва да пресекат телеграфните жици, в селото нямало почти никой. Войводата Бенковски се запътил към Еледжик с около сто четници. По-късно, Хасан паша напада с войска беззащитното и изоставено село. Двеста къщи стават жертва на пламъците. По брутален начин биват пленен, плячкосани и изгорени цял ред села.... „В Сарамбей имаше войска, която излови повече от 50 въстаника от Белово, закарали ги в Сарамбей, били ги, горили ги, обесвали ги полумъртви, останалите ги тикнали в затвора в Татар Пазарджик, а някои ги изпратили на заточение.“
Изгорени са стотици къщи във Виноградец, Ветрен, Горно и Долно Вършило, Славовица. Многобройни са убитите, ранени и измъчвани- Пано Динков, Атанас Чопанов, Атанас Шутев, Атанас Пачов, Ангел Шахънов, Стамен Пачов, Никола Караджов, Анчо Караджов, Малин Джукелов, Коле Джукелов, Панко Бодров, Трифон Коев,Тодор Коев, Георги Дерменджийски, Ангел Мангаров, Кула Мангарова, Митър Матов, Атанаса Аджова, Иван Дойчев, Митър Аджов, Кошо Вълчов, Гето Пилюв, Ангел Радин, Лазар Бараков, Атанаска Бингарова, Рада Татерова, Кръстана Баракова, Стоян Чолев, Стоица Киприн, Стоян Цветков, Ангел Влайков, Митър Гюндуров, Стоян Владов, Кръстю Весалинов, Трендафила Христоскова,Тодор Кусеров, Янаки Кюрията, Гено Сърбинов, Христо Петкин, Митър Поплювков, Вълчо Чипилов, Пено Кочмаров, Мария Кочмарова, Лазар Клисаров, Гроздан Ялчков, Георги Папукчията, Митър Углешов, Катерина Ненова, Пено Караджов, Иван Церовченеца и много други.
Най-малкото, което можем да направим като потомци са тези редове и разбирането, че с героизма и решителността си участниците от нашия край в Априлските събития ни изпращат послание, което ни завещават - за вярата, себеотрицанието и пожертвованието, в името на Свободата.
Поклон пред паметта на всички, дали живота си за свободата на България!
Статията е изготвена по инициатива на нашия съгражданин Борислав Раков

Георги Лютаков, участник в Априлското въстание и депутат от III Велико народно събрание

 

 

 

 

 

 

 

„И НИЙ СМЕ ДАЛИ НЕЩО НА СВЕТА… „

Първи Конгрес на ловджиите, август 1898г., с Георги Христович

Ловното дружество в гр. Септември- едно от първите дружества в България

 Първото Ловно дружество в Септември /тогава с. Сараньово/ възниква още в далечната 1898г. Дружеството се казва „Ястреб“ и негов председател е Михал Грозданов от с. Ковачево, касиер на първото ловно дружество е Стоимен Кузев от с. Сараньово.

Ранното възникване на Ловно дружество в Септември е свързано с Георги Христович, който тогава притежава къща в Сараньово и е един от най- активните участници и организатори в създаването на първо Софийското ловно дружество „Сокол“ през 1893г. Учен, зоолог и общественик, Георги Христович публикува десетки материали за безконтролното бракониерство в земите на следосвобожденска България, проявява активна обществена позиция по проблемите на лова изобщо, както и за опазването на дивеча в България. По негова инициатива, в сп. „Природа“, на което автор и издател е самият Христович , е публикувано „Възвание“ към българските ловци за учредяване на дружества в България и за обединяване в една обща организация. През 1898г., месец август, на Първия конгрес на ловците в България се поставят основите на Ловния съюз в България с председател Георги К. Христович. Ловното дружество „Ястреб“, с. Сараньово, възниква само месец преди Конгреса и е едно от около 35-те дружества в България, учредени в онези години. На Конгреса присъстват 66 представители на ловни дружества от цялата страна, а уникална автентична снимка, запазена и до днес от наследниците на Христович, показва част от участниците в това събитие, с поименен списък, приложен към снимката, който дава подробна информация за имената на делегатите на Конгреса.
Общественополезните дела на големия български учен за град Септември не се изчерпват само с приноса му към ловното дело. Заслугите на Георги Христович са в областта на развитието на винопроизводството в Сараньово, дарителска и активна гражданска позиция.
На днешната дата, 12 март, през 1926г. в дома си в с. Сараньово почива Георги К. Христович, изпратен от местни жители, ловци и природолюбители. Погребан е в двора на църквата „Св. Вмчк. Харалампий“ , както се полага на заслужил мирянин

 И. Кърджийска

част от Устава с имената на членовете

                      

Ловен билет от 1912г- обложка

За виното и празника на лозарите- от страниците на историята

Трифон Зарезан е празник за всички лозари от незапомнени времена до днес. Сутрин, докато слънцето все още надничало зад планините, нагиздени селяни с бъклица и косер, поемали към лозето. Там стопанинът се спирал до най- плодородната лоза, прекръствал се три пъти с лице към слънцето и зарязвал лозите. Бликнел ли сок от зарязаните места, считало се, че светецът е чул молбите и наесен ще има богата реколта… Нашият регион, повече от столетие, е един от най известните лозаро- винарски региони. Хубавите реномирани вина, близостта на гарата и връзката с главния пазар- София са причината в с. Сараньово /дн. Септември/ да се основе едно от първите лозаро- винарски акционерни дружества през далечната 1906г.. В Проекто- устава на дружеството е записано: „Вследствие на липса на чисти натурални вина за пиене, както и поради високата им цена и в предвид обстоятелството, че се намира една новопостроена изба в един от най-добрите наши лозарски центрове-с. Сараньово при гара Сарамбей, няколко софийски граждани в споразумение с г-н Христович са попаднали на една добра идея- да съставят едно винарско потребително акционерно дружество.“ Лозаро- винарският отрасъл в Сараньово продължил да се развива. Показател за развитието и значимостта на този отрасъл, както в Сараньово,така и в региона, е фактът, че тук е отпечатан през 1944г. бр.445 на вестник ”Питиепродавець”. Вестникът е орган на Съюза на питиепродавците и се печата повече от две десетилетия. Богат е нашият край с история, свързана с винопроизводството и с реномирани вина. А казват, че в чаша хубаво вино искри цялата благодат на живота! Честит празник!

Трифон Зарезан в ТКЗС с. Септември (60-те години на XXв.)

.Публикува се за първи път.

Чинарите на гара Септември - на прага на стогодишнината си

След като през 1873г. е построена железницата, гара Сарамбей започва да привлича първите заселници- хора, дошли тук с Хиршовата компания, търговци и работници. Числеността на новите заселници постепенно нараства. Гарата става притегателен център, особено след Освобождението на България, защото нейното развитие дава възможност за различни видове поминък. През 1896г. в България има 33 железопътни станции. С разрастването на мрежата и интензивността на трафика, се увеличава и броя на персонала на БДЖ, като от 1600 души през същата година, той нараства на 16 000 през 1912г. Тази тенденция дава отражение и на гара Сарамбей, като неделима част от структурата на железницата, където броят на жителите също се увеличава. Местата около гарата, обаче, са мочурливи и неблагоприятни за заселване. Мочурищата били развъдник на комари и стават причина за разпространението на малария, особено сред ж.п. служителите, като този проблем е по цялото течение на р. Марица. През 1910 г. за районен лекар в гара Пловдив, с големия район Костенец- Свиленград и Пловдив-Стара Загора- Ямбол, е назначен д-р Васил х. Велев, родом от Пазарджик. Завършва медицина в Москва и взема активно участие в епидемичната борба срещу маларията в Тула и Кинешма (град в Русия, Ивановска област). При едно свое пътуване в Беломорието, д-р Велев забелязва, че жителите на малко селце напускат къщите си и живеят в колиби, построени върху платанови дървета (чинари). През летния сезон селяните се крият от комарите в платановата гора- етеричните масла, които излъчват този вид дървета, прогонват комарите. През 1917г. д-р Велев поръчва млади платанови фиданки, които са засадени на гара Сарамбей, едно от гнездата на опустошителна епидемична малария. Болест, която всява ужас и страх сред ж.п. персонала. Заболелите падат при втрисане по улицата, борбата срещу коварната болест е тежка, но успешна. Прокопан е и канал от заблатените места до къщите наблизо и река Калиман се прочиства, а теренът около гарата - напълно оздравен. Казват, че чинарът е един от най- старите видове на планетата. Величественото дърво живее над 500 години. Нуждае се единствено от светлина и достатъчно влага за корените си. Библейска притча разказва как дървото помогнало на един дребен мъж да види Исус, който на път за Дамаск минавал през селото му. В стремежа си на всяка цена да зърне Исус сред тълпата, се покачил на най-високото място в района - чинара. Изумил се, когато Христос, който нямало откъде да знае за него, се обърнал по име и му казал, че не е нужно да е толкова високо, за да го види, а да слезе, че ще вечерят заедно. В огромната си радост мъжът се спуснал толкова бързо по ствола, че свалил горния му слой. И затова чинарът не е като останалите дървета, а има необичайна, гладка, петнисто-шарена кора. Вековни екземпляри, включени в списъка на защитените дървета, има в десетки селища по поречията на Струма и Места. Няколко от тези величествени екземпляри ще навършат столетие и в нашия град, превърнали се в емблема на гарата. Вековни дървета, горди и безмълвни, скрили в себе си мъдростта на историята. И посланието, че сме длъжни да ги съхраним!           И. Бечева- Кърджийска

Почти неизвестен местен вестник отпреди 90 години

   

Малко известни са ни редица факти, свързани с историята на Септември. Те са останали някак назад в миналото, незнайни и непонятни за нас. А историята е не само минало, тя е и поука, и почит, и мъдрост- от извора на който, можем да „пием“ безспирно.


 
  В Септември са живели будни хора, обединени от идеята за една сплотена общност, за изграждането и развитието на едно по- добро място за живеене. Защото родният град е не само географска точка, той е нашият свят- тук са приятелите ни, семействата, спомените, тук се раждат и първите мечти…
     Вероятно съвсем неизвестен е фактът, че през далечната 1927г. будни инициатори от гара Сарамбей издават вестник „Фаров лист“ – периодическо издание за култура и просвета. Вестникът е под редакцията на Управителния съвет на Културно- просветно спортно дружество „Фар“, гара Сарамбей. Младежкото дружество е приемник на създаденото на 3 окт. 1925г. спортно дружество „Тракиец“, което има за цел да възпитава у младите хора желанието за физическо и духовно развитие.
       „Животът на спортното дружество е съпроводен с големи трудности, но въпреки това, благодарение на подкрепата, както материална и морална, получена от гражданството и непоколебимия дух на неговите членове, то заживя един прогресивен живот. Но будната младеж, наредена под знамето на спорта, с течение на времето осъзна, че да служи само на спортното знаме и да се работи само за физическото развитие на младежта е тесногръдие, ето защо на 24 окт.1926г. с решение се преорганизира спортния клуб на Културно-просветно спортно дружество „Фар“. В новото дружество се групираха всички младежи, загрижени за бъдещето на Сарамбей, то вече изразяваше желанието на гражданството и младежта се надяваше да получи и ПОЛУЧИ пълна морална и материална подкрепа на всички жители на Сарамбей, стари и млади. „Фар“ си постави всички неразрешени задачи за свои цели, като не забравя, че те са цели, не само на „Фар“, а и на всички жители на гарата и при тяхното решение получи и ще получава винаги подкрепа.“, пишат авторите в една от статиите на вестника.
       В Управителния съвет на младежкото дружество са К . Клисурски, К. Стефанов, М.Попов, Ив. Йорданов и Д. Наумов. За гражданството и членовете на дружеството е създадена и библиотека с 500 заглавия, 50 от които са дарени от г-н Константин Г. Христович, син на големия български зоолог Георги Христович и един от малкото високообразовани жители на Сарамбей по онова време.
     Дружеството организира редовно вечеринки, на които се играят театрални постановки, излети и редица други спортни и културно- масови дейности.
   Младежите от дружество „Фар“ още тогава са прозрели нуждата от просвета и обединение - за едно по-добро място на живеене, осъзнали са, че задачите и проблемите на селото и гарата, могат да се разрешат само с взаимни усилия и са вярвали, че са достойни последователи на родния девиз: „Обединението прави силата“.

  „Неразрешените задачи, светлото бъдеще, културните придобивки, които чака Сарамбей от своята младеж, диктуват и то настоятелно девиза: „Съединението прави силата“ , продължава изданието.
    Преди почти 90 години един периодичен местен вестник поставя редица въпроси и наболели проблеми пред гражданите на Сарамбей/дн. гр. Септември/. Поставя безкористни цели и идеи, водени от желанието за развитие и просперитет на селището. Защо ли и днес, десетилетия по- късно, всеки ред от изданието е толкова актуален. Дали не трябва да се замислим и да си вземем поука- от историята на родния край, която така малко знаем, не помним, но и не търсим?!

                                                                                                                        И. Бечева- Кърджийска

     

За гарата, Гаспар Беширян и овощните градини

            След Освобождението на България, гара Сарамбей се развива с по-бързи темпове благодарение на търговията и на граничното значение, което придобива през 1894г. До този момент гранична е гара Белово, но местоположението ù не позволява свободни маневри. По заповед на министър Стамболов, първият трен от Белово тръгва на 29.01.1894г. без „Път свободен” за гара Сарамбей. (Пашев Г. Барон Хирш, П.2000, с.,129). От този ден гара Сарамбей става гранична, т.е., на нея се извършват всички влакови маневри.

        На гарата са разположени складове с дървен материал, горите около Септември изобилстват от него. Земята е мочурлива, което пък обуславя развитието на овощарството. Върху тази земя изникват първите овощни и зеленчукови градини и не след дълго населението на гарата започва постепенно да се увеличава.

        От създаването на железницата през 1873г., първият началник гара е Гаспар Беширян. Роден в Цариград в будно арменско семейство, Беширян завършва престижния „Робърт колеж“. Започва работа в „Компани Ориентал“ на барон Хирш по строителството на железния път Цариград – Белово. Така след откриването на железницата, Гаспар Беширян е назначен за началник гара в Сарамбей, където отсяда трайно, до смъртта си през 1932г.

        На 12 август 1888г. , по съединената вече железница, преминава първият международен влак Париж – Цариград, наречен „Конвенционала“, който има вагон-ресторант. Беширян организира зареждане на влака на гара Сарамбей с пресни продукти, осигурени от местни производители.

       Свързан здраво със земята, трудолюбив и предприемчив, Гаспар Беширян засажда овощна градина в района около гарата през 1901г., по време на кметуването на Мито Минев, която бавно и полека превръща в жива реклама на овощарството. Беширян кръстосва различни сортове плодни дръвчета и зеленчуци, прави многократни опити, внася сортове дори и от чужбина. А едрите и сочни плодове местните жители продават на гарата, на перона в кошнички и панерки, а по-късно в малки будки, които се превръщат в емблема на гарата по онова време. Богато украсените будки с узрелите плодове на Беширян, Стоян Лазаров, Райна Танчева, Руска Трайкова, Биволарски, Ламбреви, Малинови, Бабачкови, примамват пътниците и оставят своя отпечатък в съзнанието им за гара Сарамбей, за трудолюбивите производители и усмихнатите продавачи.

       Поставил началото на овощарството, Гаспар Беширян превръща овощната градина в
своеобразен разсадник. През 1906г. началникът на сарамбейската гара печели почетен диплом за най-сочните и едри плодове и зеленчуци на овощарско-пчеларска изложба в София- признание за трудолюбието и земеделски познания. Три-четири десетилетия по-късно, гарата става голям център за производство на плодове и зеленчуци, а товарните вагони ежедневно отнасят десетки тонове грозде, сливи и всякаква земеделска продукция, според сезона.

          „Всички, които са минавали по линията София-Пловдив си спомнят за гара Сараньово/б.а.по това време името на гарата е вече променено/ по малките будки на перона, украсени със сочни плодове”, пише в-к „Подем”, Т. Пазарджик, 1943г. „Дядо Беширян не е хабил времето си за големите въпроси на деня, а копаел полезно и засадил трайно спомена си в гара Сараньово” допълва източникът.

Пощенска картичка

                                                                                           Иванка Бечева-Кърджийска

Комплект кошнички за плодове, които са продавани на гарата,
директно на пътуващите във влака. Предоставени са на Сдружението
от настоящия собственик на къщата на Беширян - г-жа Зорница Цветкова

Кошничка за ягоди

Гарата през 30-те години на ХХ век

Възникване и развитие на Сарамбей. Някои неизвестни имена на първите кметове на с.Сараньово

Град Септември въниква в края на XIVв. - 1395 г., когато номади от Менемен, известни като Саруханци, са преселени в Ромелия и са настанени в земите на днешния град Септември под името Саруханбейлю. Според изследванията на историка Григор Бойчев, по времето на Султан Мехмед II Съруханбейлю е част от мюлка /имот, който може да се продава, наследява и т.н./ на Давуд паша, който по-късно става вакъф, т.е. неотчуждаем имот или имущество. Селището се развива интензивно, особено оризопроизводството, което се обуславя от близостта на р. Марица. Към 1570г. общият приход от Саруханбейлю и околните оризища на вакъфа възлиза на 36 848 акчета. 

В „Кратък регистър на джизието на неверниците във вилаета Филибе (Пловдив), отнасящ се за 1633-1634 г.” е записано: „Сархан бегли - 31 къщи”. По-късно, в списък за броя на немюсюлманските домакинства, предвид облагането им с поголовния данък джизие, Септември се споменава като: „Сарухан Бейлер - 31 ханета”. 

За да се обработват земите, принадлежащи на вакъфа, била необходима работна ръка. Така се заселват цели семейства българи, които с годините увеличават своята численост. През втората половина на XVIII в. или началото на XIX в. /годината е спорна/, беят построил висока кула с бойници /мазги/ за отбрана, за да пази земите си и най-вече пътя към Самоков. 

Фактът, че Сарамбей лежи на пътя, който води за Траянови врата, е предпоставка тук да има място за почивка и отдих на пътниците. През втората половина на XIXв. в Сарамбей държи хан Петко, ханджия от Варош махала, Татар Пазарджик. Той е един от големите ктитори в нашия регион. Икони, подарени от него има на царския ред на иконостаса в църквата в с. Ветрен дол, а за Сарамбей закупува книгата „Месецослов”, издадена през 1840г.  

В „турското село Сарханбегли”, както го описва пътешественикът Хайнрих Барт, през 1862 г. има една джамия и едно кафене. Селото се ползва от „изключително благосъстояние”. Около него са засадени овошки и зеленчуци, лозя и орехови дръвчета. Наблизо се намирала къщата и чифлиците на Ахмед бей. 

 Старата училищна сграда, 1952-1953 г.

Особен подем в своето развитие Сарамбей започва с построяването на железницата през 1873 г. Наименованието на селото след Освобождението на България се променя на с. Сараньово. Гарата остава с името гара Сарамбей до 1935г., когато е преименувана на гара Сараньово. Гарата и железницата стават предпоставка за увеличение на населението в Сарамбей, както и за развитие на занаяти за обслужване на това население - хлебари, ковачи, ханджии, талигари, кожари, налбанти, мелничари и др. 

След Освобождението на България, село Сараньово и гарата остават в територията на Източна Румелия /подвластна на султана/, в Т.Пазарджишкия департамент, в чийто състав са включени няколко околии - Т.Пазарджишка, Ихтиманска, Пещерска, Панагюрска и Копривщенска. По инициатива на Гаврил Кръстевич, през 1880 г. се извършва преброяване на населението -„Официална статистика на Източно-Румелийското население”. Село Сараньово се състои от 112 къщи, 207 домакинства, 970 жители - българи и 132 турци. Десет години по-късно, през 1890 г., селото вече има 130 къщи. Намира се почти на полето. Основният поминък на населението е земеделие. В Сараньово има две оброчища, които селяните почитали на празниците- „Св. Георги” и „Св. Троица”. По това време вече е била построена и църквата „Св.Вкм. Харалампий”. Гарата също се развива интензивно. През 1910г., според „Резултати от преброяване на населението на Царство България”, община Сараньово, която включва с. Злокучене, с. Сараньово и гара Сарамбей, има вече 1900 жители, като 1343 са жителите на селото, а 253 - на гарата. Мочурливите места около гарата са засадени с чинари през 1917 г. - практично, защото те изтеглили влагата от почвата. В южната част на селището има градини с овошки, с плодовете на които местните търгуват на самата гара. Гара Сарамбей придобива стратегическо значение след 1921 г., когато започва строежа на теснолинейния път към Добринище. 

Георги Петров Ангелиев

Един от първите кметове на Сараньово е Георги Петров Ангелиев, родом от с. Радилово, Пазарджишко, който се занимавал с търговия на дървен материал на гара Сарамбей. Вероятно за него дописник на в-к „Зорница”, Цариград казва: „кметът на това село ми се види доста разумен човек и в същото време доста опитен в своите работи. При това, забелязах още, че е доста влиятелен и то не само в своето си село: влиянието му се простира и в околните села. При такъв кмет аз не се съмнявам, че както обществените им работи, тъй и училищните са в добър ред.”.  Георги Ангелиев кметува няколко пъти. През 1894-1895г. кмет на селото е Дамян Димитров/Мерачев/. Следват: 1895/8- К. Димитров; 1899- Г. Щеров; 1900- Т. Минчов; 1900- Спас К. Йовчев; 1901- Мито Минов; 1903- Дамян Димитров/Мерачев/; 1906- Г. Попов; 1909- Спас Йовчев; Атанас. Г. Попов; Атанас П. Терзиев; Ганчо Банков Баталов; Христо Г. Захаренов. 

Кметски печат от втората половина на XIX век

Статистика от 30-те години на XXв. показва, че основната, най-голяма част от населението на гарата и селото са земеделци /317души/. Друга голяма част са работници-надничари /118души/, следвани от железничари /93души/ и търговци /34души/. Началник гара през 1927 г. е Георги Спасов, има един счетоводител, един студент, двама фелдшери и трима учители. В гарата и в селото по това време има една воденица, три мелници, няколко кръчми, 2 бозаджийници и една содаджийница. Земеделците били основно овощари и лозари. За нуждите на винопроизводителите и на търговците от София и други градове, на гарата е построена специална платформа за товарене на вагони с грозде и вино. Регистрирани са и десетки винарски дружества. На 10 септември 1944 г. в Сараньово излиза един брой на в-к „Питиепродавец”, орган на „Съюза на питиепродавците” в България. Селото и гарата се развиват и растат по численост на населението с различни темпове. Най-интензивно развитие Септември /тогава село/ получава след 1959г., когато започва масово застрояване на жилищни сгради, преустройство на пътища и училища, изграждане на първите заводи и обществени сгради. Железницата води със себе си в Сараньово хора от различни краища на България, положили тук своите корени. Донесли със себе си различни нрави и обичаи и духовни ценности. Ценности,които сме длъжни да съхраним, на всяка цена! 

Иванка Николова Бечева-Кърджийска

СЕПТЕМВРИ И ПЪРВОТО ПОЧИТАНЕ НА ПАМЕТТА НА АЛЕКСАНДЪР СТАМБОЛИЙСКИ

                 

        Ако запитате някой жител на Септември бил ли е някога градът ни столица на България, сигурно ще се усъмни в разсъдъка ви. Но след унищожителните братски американски бомбардировки на София столичните учреждения се евакуират в провинцията, като най-много са в Сараньово и Пазарджик: комисарствата по прехраната и лекарствата, управлението на пощите, банки, печатници, полиция. Тук се концентрират и ръководствата на политическите партии.  

       

След  9 септември 1944г. се полагат старания да се издирят костите на Александър Стамболийски и действително се намират край Марица, където е бил погребан заедно с брат му Васил – там, където е днешният паметник край шосето за Ветрен след моста на Марица.

 Взима се решение през 1945 година да се проведе Първо почитане на паметта на Стамболийски и паметно всенародно честване на 22-годишнината от убийството му. 

Дирекцията на пощите не успява да пусне юбилейни марки за честването поради разпиляността на печатниците. Тогава главният финансов инспектор,  активен деятел на БЗНС и запален филателист Тодор Янченков поръчва в Пазарджик изработването на юбилеен пощенски печат, който е готов на 12 юни 1945г. 

   

Юбилейният печат

На 13 юни вечерта идва в Сараньово при баща ми Лука Делийски, който по това време пък е касиер на пощите и съхранява в касата си освен обикновени пощенски марки и отпечатаната юбилейна серия за Славянския събор, който трябвало да се проведе в София през март 1945 г.

 Янченков искал да подпечатат много марки с юбилейния печат, които на другия ден да разпространяват на събора между Сараньово и Славовица. Татко, който владеел печатарския занаят още от ученическите години в гимназията в Панагюрище, отворил една от евакуираните печатници в Сараньово (бил е с правата на комисар тогава) и отпечатал юбилейни картички за събитието.

 

Юбилейна картичка

 Френския текст му написал аптекарят Йосиф Леви. Тримата стояли цяла нощ, лепили марки на картичките и ги подпечатвали с юбилейния печат. В деня на честването – 14 юни 1945г. – продължили с тази дейност на самия събор. След това отчели продадените марки и картички и унищожили печата с протокол.

             

Тодор Хр. Стамболов

Понеже от половин век съм жител на Казанлък, искам да добавя тук и „казанлъшката връзка” на Александър Стамболийски. 

Това е Тодор Христов Стамболов. Със Стамболийски се сприятеляват в Земеделското училище в Плевен. Когато Стамболийски идва на власт, назначава Стамболов за секретар-бирник в Славовица. 

  Превратът заварва Тодор Стамболов в командировка в Пловдив. Изглежда, че превратаджиите са били по петите му, защото го арестуват на улицата. Били са зелени, не предположили, че е въоръжен и успял да се отърве. Къде е ходил и какво е правил – неизвестно, но се прибрал в Казанлък след убийството на Стамболийски нощно време и с пушка, която укрил в камината на къщата си и пак изчезнал. Движил се из страната като търговски пътник и изпращал пари на семейството си от различни краища на България. Прибрал се в Казанлък 10 години след 9 септември 1944г., колкото да умре при семейството си. Пушката  се намери при разтурянето на къщата му поради строителството на блок на нейното място. Остана запазен и последният портрет на Стамболийски, правен в Мюнхен, подарен с автограф на Стамболов Съхранява се у мен.

                                                                                                                                                                                                                                                                   Димитър Л. ДЕЛИЙСКИ

ОФИЦИАЛНОТО ОТКРИВАНЕ НА БАРОНХИРШОВАТА ЖЕЛЕЗНИЦА

         

      В литературата битува мнението, че Баронхиршовата железница официално е открита на 5 юни 1873г. В Каравеловия вестник „Независимост” от 16 юни 1873г. има дописка от Пловдив на тази тема. По онова време Ботев работи при Каравелов и се занимава именно с оформянето на текстовете на дописките за публикуване, затова не се учудвайте на стила:

       

„П л о в д и в,  7 юния. Завчера в сряда, часът по 11 вечерта (à la турка), в градът ни пристигна един вагон, който донесе „живите телеса” на великия везирин, на Митхад паша и на няколко други господарствени чиновници. Тия господарствени мъже на другият ден тръгнаха към Белово, да осветят железницата и да направят „реформа данданасъ”. Трябва да ви кажа и това, че всичкият град беше излязъл да погледа на правителствените слънца и да се порадва но „чувствата” им. (Кажете ми право, видели ли сте досега паша без „чувство”? Аз не съм още видвал.) Когато везиринът тръгна из градът, то подари 200 лири на училището ни. Освен това везиринът окачи по едно звънче на всичките душепродавци, на всичките народопродавци, т.е. негово височество им даде по една декорация, която се нарича орден „тефтиш калпазанлар”. Цоко Каблешков и Тодораки Искров (Кесяков) са останали от везирските милости дотолкова задоволни, щото са в състояние да сюнетишат и децата си. За жените им не питайте. Това са най-главните дела, които е извършил н.в. великият везирин. (Бележка на автора: Ако някой си мисли, че с този текст от Ботев правя алюзия на сегашната българска действителност, жестоко се лъже! Всяка прилика е случайна. ) Дописката си продължава: Уловеният в Хасково, т.е. убиецът на хаджи Ставри, е докаран преди четири деня в градът ни. Разказват, че Митхад паша се е разговарял дълго време с гореказаният  у б и е ц  и разпитвал го е за панславистическите комитети. Тоя български мъченик не е казал досега ни бяло, ни черно. Това момче е пушкало на кир Ставри по тая съща причина, по която би пушкали и гърците (както са и пушкали вече) срещу българите. Търпи душо, черней кожо!”

       

гара Белово-възстановка

    Най-напред да подчертаем, че освещаването на железницата е станало на гара Белово, а не на гара Саранбей, както пише уважаваната Стоянка Христович в полезната си книга „Гара Саранбей” (Беллопринт, 2005 г., стр.22), изпускайки юздите на творческото си въображение. След това да уточним датата: „7 юния, завчера в сряда (…) на другият ден тръгнаха към Белово да осветят железницата.” Завчера на 7 юни е 5 юни, сряда, а на другия ден е 6 юни , четвъртък. Проверих на календара за 1873г. – датите и дните са верни. Следователно Баронхиршовата железница е осветена на 6 юни 1873г. на гара Белово. Митхад паша е присъствал в качеството си на министър-председател и министър на вътрешните работи ( никаква алюзия не правя със сегашната българска действителност), а кой е бил велик везир тогава – и дописникът не е можел да знае по следните причини: Султанът искал да наруши закона за наследството на трона и да прехвърли властта на по-малкия си син, който бил реформист, вместо на първородния, както е било по закон, но той бил консерватор. Сменял везирите си почти всеки ден, защото не били съгласни с идеята му, без да подозира, че зад тяхното несъгласие стои всесилният Митхад паша, който искал да бъде  министър-председател, министър на вътрешните работи и велик везир едновременно. Планирал пътуването с един везир, а потеглил с друг – през нощта султанът пак ги сменил. 

           

Но кой е бил убиецът на гръкоманина хаджи Ставри Примо от Хасково?

        През април 1873г.  Хасковският  революционен комитет взел решение да бъде ликвидиран хаджи Ставри Примо, известен гръкоман, лихвар и доносчик на турските власти. Изпълнението на присъдата било възложено на лице от тайната полиция. Но поради нерешителността на това лице с тази задача се наел Атанас Узунов – организатор на комитети и заместник на Левски след залавянето му. На 4 май Узунов успял да влезе в дома на х.Ставри, като се представил за грък. Баща му също е бил гръкоманин, а мащехата му – гъркиня, та е владеел гръцкия език по рождение. Говорили каквото говорили, хаджи Ставри се надигнал да го изпраща. Узунов измъкнал револвер и забил няколко куршума в тлъстото „чувство” на хаджи Ставри и той паднал на пода. Узунов помислил, че го е убил и тръгнал да излиза, но слугите отвън вече били зарезили вратата и се развикали за помощ. Хаджи Ставри, който поради дебелината си не бил наранен смъртоносно, се надигнал и сграбил Узунов, който тежал само 58 оки (около 60 кг). Слугите се притекли на помощ , вързали революционера и го предали на турците. На следващия ден, 5 май, Узунов бил изправен пред Хасковския меджлис (градския съвет). Разпитът му е описан от Стоян Заимов надълго и нашироко в „Миналото”. Узунов бил бит и изтезаван пред целия съвет, но никакви показания не дал. На другия ден го развели из града с надеждата някой да го познае. Един обущар познал обувките му, че били на Стоян Заимов правени от него и го предал. Заимов бил арестуван. На другия ден арестували и колегите му учители Мирчо Попов и Петър Берковски. След като не могли да се доберат до никакви показания от арестуваните, политическите кръгове в Пловдив, Одрин и Цариград се заинтересували от тях. Били посетени в хасковския затвор от коменданта на гарнизона Хюсеин паша, придружен от 20-30 младши офицери. Водили културен разговор с Узунов на френски език, останали с добри впечатления от него и го поставили на облекчен режим в затвора. Надявали се по този начин да го предразположат към показания. Освен това се препоръчали като поддръжници на реформите в Турската империя, подхванати от Митхад паша. Узунов, явно поради своята младост и неопитност, се хванал на въдицата и разкрил за какво се бори. Министърът на вътрешните работи Митхад паша разпоредил Узунов да бъде откаран в Пловдив, посочените от него лица да бъдат арестувани и също докарани в Пловдив, но след като минат данданиите по освещаването на железницата, защото много местни и чуждестранни журналисти щели да придружават великия везир, та да не се разчуе работата. Митхад паша посетил Узунов в затвора в Пловдив и разговарял с него. По това време в Пловдив живеела и работела като учителка сестрата на Атанас Узунов – Анастасия. Тя основала там и женско дружество „Майчина грижа”. Двамата не разбрали, че са на крачки един от друг. За последен път се били видели през 1869г. в Калофер. Атанас Цвятков Узунов и 22-та предадени от него българи били осъдени на  заточение в Мала Азия от Одринския съд, без да има съдебен процес и без да се явяват пред съдиите, само въз основа на протоколите от разпитите им, които бяха открити и преведени на български едва през 1975г., т.е. след един век. Узунов е бил заточен за 15 години в Аргана Мадени. През 1876г. успява да избяга в Русия, участва в Руско-турската освободителна война 1877-78г. След управлението на Стамболов и Русофилските бунтове през 1887г. емигрира в Русия, където се жени. Умира в София на 26 юни 1907г. , а е роден в Одрин през 1851г.

        Имаме още един Атанас Узунов националреволюционер. Роден в Русе през 1857г. Участва в Старозагорското въстание 1875г. Четник в Червеноводската чета. Емигрира в Русия, учи във военно училище, участва в Сръбско- турската  и Руско турската освободителна война. По време на Сръбско-българската война от 1885г. командва отбраната на Видин. Участник в Русенския бунт на русофилите. Разстрелян.

        Ето така, като се поразрови човек из историята ни, ще види, че нищо старо не е забравено, нищо ново не е научено, а гара Септември не е осветена от турците и затова вече не се казва Саранбей, както гара Кърджали например или Харманли. Да не говорим за (Татар-)Пазарджик. „Нека носим йоще срамът по челото”, защото не придобихме нещо зад него през последните 136 години.

                                                                                               Димитър ДЕЛИЙСКИ

ГРАД СЕПТЕМВРИ 12 ГОДИНИ СЪХРАНЯВА ОБРАЗА НА БОТЕВ

     

Периодът  1976 – 1978 г. беше „златен” за ботевизма. Честваха се 100 години от гибелта и 130 години от рождението на Ботев. Преиздаваха се съчиненията му, направи се фототипно издание на вестниците му, някои документи и прословутата му снимка, подарена на съратника му Величко Попов с надпис „Въ память на комунистическите ни подвиги брату Вел. Попову, 1 Майя 1875, Букурещ”.

    Не можах тогава да се снабдя с нея, но през 1986 г. станах и аз щастлив притежател на фототипното копие на тази снимка. Бензинът тогава беше 10 пъти по-евтин от сегашния и можех всяка събота и неделя да се прибирам в Септември при родителите и приятелите ми. Татко беше върл почитател на Ботев, та побързах да му се похваля с придобивката си.

     

В Пловдив се отбих по антиквариатите и късметът ми се усмихна отново: в един антиквариат попаднах на оригинална снимка на Ботев с другарите му Иван Драсов и Никола Славков. Шансът да попаднеш на такава снимка е същият като да улучиш шестица от тотото. За мен обаче беше нещо повече: причастявах се към Ботев, прибавях още част от неговата личност към „съкровищата” ми. 

    В Септември гордо показах на татко новите си Ботеви придобивки, а той ми рече:

 - Ти знаеш ли, че тази снимка се пазеше тук, в Септември? – и посочи малкото кафяво картонче с дарствения надпис. После заразказва: 

- След Девети септември се заподготвя всенародно честване на 100-годишнината от рождението на Ботев. Като не знаеха тогава точно в коя година е роден, честването се проточи от 1947 до 1949 година. Бях тогава касиер на пощата и канцеларията ми беше до канцеларията на директора на банката Злати Попов. Често си приказвахме за Ботев – и той му беше почитател. Един ден ми каза: „Луко, ела да ти покажа нещо Ботево.” Отвори чекмеджето на бюрото си и извади ей тая снимка. Прочетох надписа, но не се изненадах – нали Ботев е проповядвал и комунизъм. Злати рече: :Остана ми наследство от баща ми. Двайсет години я пазя, разбираш, че не можех да я показвам. Сега мога да я показвам, ама няма на кого да я оставя, нали нямам деца.”  Въздъхна си и се разкашля, беше болен от туберкулоза и знаеше края си. Дадох му чаша вода, та се успокои. После заключи снимката в касата си.

          При честването на 100-годишнината на Ботев Тодор Павлов създаде научен институт за Ботев в София и Злати отнесе снимката там.

 - И какво стана с този Злати Попов?

               - Той не беше от тук. Пенсионира се и изчезна. Питай за него бай ти Паун Пармаков,  той може да знае повече, бяха семейни приятели.

          Бай Паун ми разказа следното: През 1935 г. в Сараньово (Септември) се основава Популярна банка и Централното управление на банките в София праща за неин пръв директор Злати (Златан) Величков Попов. Дотогава той е работил в Хасково като представител на фирма за продажба на селскостопански машини, но се изявява и като журналист. Заболява от туберкулоза и се заселва в Родопите в село Ракитово, където си построява малка вила. Поема работата в Сараньово, защото му е близко. Приспособява се към сараньовската интелигенция, участва активно в културния живот на селището. Бил весел и общителен човек, въпреки болестта си. След Девети септември 1944 г. Популярната банка става Народна банка. Злати Величков Попов се пенсионира като пръв директор и на двете банки в Сараньово през 1947 г. и се прибира в Ракитово, където умира на 11 май 1950 г. Жена му Кина продължава дружбата със семейство Пармакови и често им гостува продължително. Умира в София в Дом за стари хора на 10 април 1985 г. на 93-годишна възраст.

         

За бащата на Злати Попов  -   Величко  Ангелов Попов  -  е писано малко, като повече се набляга върху дружбата му с Ботев. Той е връстник на Ботев, роден е през 1848г. в Русе в попско семейство, затова е Попов. Още като юноша се включва в борбата за самостоятелна българска църква в родния си град. Гърците го наклеветяват пред турските власти, че бунтува народа и той се принуждава през август 1866г. да емигрира в Румъния: най-напред в Букурещ, после в Галац. През 1867г. участва в организирането на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю, а след това в Белградската легия. През 1868г. се установява в Гюргево и там помага в подготовката на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Сътрудничи на вестниците „Народност”, „Дунавска зора”, „Свобода”, „Дума на българските емигранти” и списание „Училище”. Автор е на поемата „Счастлива среща”.  От 1870 до 1874 г. е учител в българското училище в Галац, където се сближава с Ботев. По времето на Парижката комуна двамата правят и своята малка комуна, поздравяват с телеграма парижките комунари, а Ботев написва Символ-верую на българската комуна по подобие на християнския  Символ на вярата. Всъщност сега малцина знаят, че „църква” значи „комуна, община”. През 1874 г. Величко Попов се записва в Медицинското училище в Букурещ, където и Ботев се е мъчил да следва известно време. Избухва Освободителната война и Величко Попов става опълченец. През първите години след Освобождението работи като съдия и административен служител. Включва се в борбата за Съединението, организира комитет в Хасково, където живее по това време, участва и в Българския Таен Централен Революционен Комитет на Захари Стоянов. Като прокурор и съдия е работил  в Хасково, Харманли, Одрин, Казанлък, Стара Загора. В Стара Загора се установява окончателно, защото съпругата му Минка е от там. Правят си къща на ул. „Бяло море” № 6, имат 5 деца: Злати, Върбан, Мария, Ангел и Иванка. През 1905г. се пенсионирал, през 1927 г. починал.

        

Случайно ли се е запазил образът на Ботев в Сараньово-Септември? При появата на фотографията шаманите на дивите племена смятали, че апаратът запечатва духа им в снимката и не давали да ги снимат. Може пък да са били прави, те ги разбират тези неща. Последното нещо, което е вълнувало Ботев, преди да отплава с „Радецки”, е било да издаде новия си вестник „Нова България”.

     

Последен вестник в живота му, последна новина от Априлското въстание 1876 г.: „Сарамбей, турско село при последната станция на пловдивската линия, е изгорено в четвъртък срещу петък (22 април).”

                                                                                                Димитър ДЕЛИЙСКИ

Злати Величков Попов