сряда, 5 февруари 2014 г.

Хипотезата „Пистирос“ обновен текст


Горан Йонов              

В обективния прочит на историята няма забранени зони – всичко се подлага на дискусия, дори отношенията между древните елини и траки от позицията на днешните реалности. Стига да не забравяме, че обилната тракийска кръв във вените на българи и гърци ни е свързала завинаги. И да не пренебрегваме сериозния интерактивен характер на трако-елинските отношения.
Писмената традиция и съчиненията на древните историци от Херодот насам ни предлагат само  фрагменти от тракийската история. Това е истинско предизвикателство към научната обективност на днешните археолози,  работещи в сферата на тракологията.

Раждане и развитие на Хипотезата
Преди 25 години новината за случайното откриване на ценен старогръцки епиграфски паметник недалече от град Ветрен – област Пазарджик, при римските развалини на Бона Мансио, разбуни духовете на археолозите. Паметникът е датиран  между 359 и 339 пр.Хр.
 Почти веднага  се появи хипотеза, че древният тракийски град, на около 3 км от мястото на находката, бил дълго търсеният егейски емпорион Пистирос със смесено трако-елинско население, оказал се на цели 300 км далече от Егея. Това чудо невиждано бе обявено за фундаментално научно откритие и превърнато в медийна сензация.
Хипотезата за Ветренския „Пистирос“ бе лансирана основно от полския археолог Мечислав Домарадски. Той асоциира старогръцкия каменен надпис с древния обект  в местността Аджийска воденица, който проучваше от години.  Поддържаният и досега основен аргумент е че наблизо няма друг археологически тракийски обект от същия исторически период.
Обектът е далече от други тракийски градове и досега в него не са открити безспорни доказателства или складова база за оживена търговия с атическа керамика или друга стока. Въпреки това, той бе обявен от НАИМ-БАН за елинско тържище с официалното име „Емпорион Пистирос“. Инициаторите на тази идея като че ли не се интересуваха от факта, че откритата силно натрошена елинска керамика е била употребявана в бита и не е имала търговско предназначение.
Така, докато гърците още търсят своя  Херодотов Пистирос по северното егейско крайбрежие, ние вече го „открихме“ при Ветрен  и набързо му лепнахме чуждото име.
Емпорионът е записан в „Историята“ на Херодот, а 900 години по-късно – и в географския лексикон „Етника“ на Стефан Византийски. Споменат е също и на епиграфския паметник, който занапред ще наричаме Надписът.
Първоначално Домарадски разумно използва  сензацията около Надписа за осигуряване на международна подкрепа и финансови средства  за разкопките. Тактиката на енергичния полски учен беше добра, но той неочаквано почина.
Днес поддръжниците на Хипотезата болезнено реагират, ако някой оспори концепциите им за 25-вековния смесен характер на неподозиращия нищо ветренски  народ, както и на цяла Горна Тракия.
Нашият тракийски обект край брега на Марица е с около век по-стар от Севтополис.  Добре подредената постоянна експозиция за т.нар. Пистирос в Септемврийския археологически музей свидетелства за наличие на тракийска и елинска материална култура, или може би култура на вече елинизирани егейски траки. Тези находки обаче не са свидетелство за трайно и значимо гръцко етническо присъствие.
Започна се усилено търсене на „Пистироски“ некропол при тракийските могили край селата Аканджиево и Мененкьово. Извършеният там пространствен анализ на геостатистически данни по системата GIS-ESRI  не даде положителен резултат, но поне доказа, че иманярските набези упорито продължават.
Няма авторитетен учен, който би приел, че с едно или няколко надгробия по елински обичай и без разкрит некропол,  може да се докаже съществуване на  смесено трако-елинско население. Недостигът на материал за прецизно изследване на погребални практики на терена може би е най-слабото място на хипотезата за Ветренския „Пистирос“.
Сега да преценим дали е било възможно Ветренският „Пистирос“ да има пристанище на Марица.
Който и да е, дори и археолог, ако не познава добре детайлите на нашия горнотракийски пейзаж край буйната и по-често безводна криволичеща река, може да направи абсурдни предположения. Например как едно време с волове са влачили салове със стока срещу бързите води или ги плъзгали нагоре по сухите речни камъни.
  Археолозите обаче твърдят, че древният град е имал пристан. А може би това е само укрепен бряг в този опасен сектор на реката? В крайна сметка тя е отнесла част от града, победила го е с наводнения, вероятно и с малария от околните мочурища. Това е по-лошо от келтско нашествие.
Твърдят също, че древният град е имал канализация, като доказателство за високата битова култура на „смесеното“ население. А може би това е развита дренажна система за отвеждане на високите подпочвени води и наводненията от реката? 
Шегата настрана, тук Марица  би могла да се ползва за речен път само на теория  и в редките случаи на умерено пълноводие надолу по течението.
Би било добре археолозите практически  да покажат как волове могат да влачат сал, примерно  от Пазарджик срещу течението до т.нар. „Пистирос“, не повече. Да натоварят на него точното тегло на Ветренския надпис и два сандъка с керамика. С такива исторически възстановки англичаните правят световни сензации. Бихме могли и ние да направим туристически пиар на „елинския емпорион със смесеното население“.
След 26 години работа на Ветренския обект се открояват  доста въпроси, но три са основни:
-        Ако е вярно, че сме се смесили с елините преди 25 века,        необяснима е липсата, ако не на повече, то  поне на един-два епиграфски паметника от самия обект. Невъзможно е грамотните „ветренски“ елини за 200 години съвместно съжителство с траките да са писали само върху нетрайни материали и да не изчукат дори пет реда на някой камък;
-        След като културните пластове в дълбочина вече са установени, крайно време е  теренната работа да се развие в широчина.  Това, че Марица е отнесла част от  древния град, не означава, че останалото от обекта е обработено;
-        Липсва детайлен анализ на ценния нумизматичен масив.  Монетното разнообразие на тази уникална находка навежда на мисълта, че това е по-скоро трезор, отколкото оборотни средства от въображаемия размах на търговията в „емпориона“. Не се изследва вероятността това да е хазна на тракийски владетел.
Логичният засега извод е че елините са били малобройни и изобщо не са уседнали в това отдалечено място. Както викат моите братовчеди  зад Вардара, с една лъжица кисело мляко трудно можеш да заквасиш Охридското езеро.

 Различният поглед на учените към Хипотезата
 Повечето изследователи на гръцките средиземноморски емпориони познават Хипотезата за Ветренския „Пистирос“ кабинетно и разчитат на научната обективност на създателите й.
Нe са малко обаче резервираните учени, чийто списък може да започне с покойния проф. Александър Фол и да завърши с редица съвременни автори по темата. От колегиалност, те не са особено гласовити или направо я подминават, маркирайки Ветренския обект като „така нареченият Пистирос“.
През 2013 г. професор Денис Деметриу от щатския университет в Мичиган публикува своя научен труд „Negotiating Identity in the Ancient Mediterranean“, издание на Кеймбридж Юнивърсити Прес. В него има цяла глава за Надписа, но само в контекста на още неоткрития Херодотов Пистирос. Деметриу е приложила карта към труда си с всички известни гръцки емпориони в Средиземноморието, където Пистирос е маркиран с въпросителна на егейското крайбрежие срещу остров Тасос.
Много балансирана и внимателна в преценките си е д-р Дженифър Е. Джонстън от Колежа „Кениън“ в щата Юта – САЩ.  През март 1999 г. на симпозиума „Уилям Макалъх“ тя направи изложение на тема „Пистирос: емпорион на Северна Егея“, в което заяви следното:
Можем да документираме търговски интереси във вътрешността на [Тракия] от страна на Марония и Тасос и дори да установим някаква колонизация от Тасос на вътрешни селища, но няма друга индикация, освен този надпис [за Пистирос], че интересите на Тасос могат да се разпространят толкова далече на север“.
(„We can document commercial interests in the interior for both Maroneia and Thasos and even identify some colonization of interior sites by Thasos, but there is no indication other than this inscription that Thasian interests might have extended this far north“).
Във връзка с подготовката на наша тракийска изложба в Москва, руският траколог доц. д-р Сергей Крикин от Московския Педагогически Университет, възпитаник на СУ „Свети Климент Охридски”, през март 2014 г. даде интервю за сайта на Варненския археологически музей. На въпрос за Пистирос, Крикин отговаря с въпроси:
„Един старогръцки емпорий сред тракийските земи? И при това, че градче с такова название е известно още на Херодот, но далеч от това място, срещу остров Тасос. Почти 25 години различни екипи от Европейския съюз копаха ценното градище, по-голямо от Севтополис, предполагам и от Кабиле, без да подозират, че е могла да бъде царската столица на Котис Първи? Повечето скъпоценни тракийски древности са от времето на Котис или пък пряко свързани с него, а тук специалистите работят почти затворено... и на ума идва горчивото осъзнаване на една сериозна научна грешка, дори приличаща на  фалшификация. Такава сензация не прави чест на българската археология, при това, че редица учени в САЩ и ЕС са против тезата за тракийския Пистирос в България“.

Хипотезата като опит за  пробив в историята
Хипотезата за Ветренския Пистирос има амбицията да бъде възприета за стратегически пробив в историческата наука. В община Септември всички се гордеем с нашия древен тракийски град, но не обичаме да ни баламосват. За всеобща радост на грамотната септемврийска  общественост, през август 2014 г. доц. д-р Алексей Гоцев от НАИМ-БАН миролюбиво призна пред агенция „Фокус“, че т.нар. Пистирос „все пак  е богато тракийско селище, а не гръцко“. Сега остава да ни отърве от фикцията за смесеното население и от фалшивото име на древния Ветренски обект и нещата постепенно ще дойдат на мястото си.
На повечето гръцки експерти обаче им допадна твърдението на Домарадски за дълбоките корени на елинизма в Горна Тракия. Защо да възразяват, вместо да помагат на един поляк и няколко българи, които се опитват да преместят древната размита етническа граница между траки и елини с цели 300 км на север.
За целта гърците започнаха да тълкуват в по-широк смисъл дори старогръцката семантика на думите έμπορος (търговец) и  εμπόριον (емпорион – търговско пристанище или крайморско тържище – port of trade).
Етимологически произходът им е от πόρος, означаващ морски път: думата έμπορος за първи път е използвана от Омир в неговата „Одисея“ (Όμ., Οδ. Β.318-320). За великия поет, търговецът е морски пътник и собственик на стока, която той не е произвел и я пренася на кораб, който не е негов.  Тук виждаме едно съвременно разделение на труда между производител, търговец и превозвач.
След като стана ясно, че освен отлични мореплаватели, емпорите са и добри пешеходци, влезе в сила „новата“ древна семантика на емпориона, в смисъл на търговска станция въобще, не само на морското крайбрежие. Така отпадна нуждата от сътворения в началото на разкопките мит, че Ветренският „Пистирос“ имал пристанище на Марица.
 Повечето гръцки археолози спазват уговорката за разширената семантика. Иначе те „...стават проводник на вредни мисли и изводи може би от остарели вече проучвания относно съдържанието на това гръцко понятие“.
Цитатът е от енциклопедията на фондацията „Гръцки свят“ IМЕ - Ίδρυμα Μείζονος Ελληνισμού: „...παραπέμπουν σε παρακινδυνευμένες σκέψεις και συμπεράσματα ίσως ξεπερασμένων πια μελετών περί του περιεχομένου του ελληνικού όρου“.
Наши археолози отдавна се заглеждат в „пистироската“ мода на своите колеги с нейните основни характеристики –  те са гръцки емпориони със смесено трако-елинско население във вътрешността на Тракия и Северна Македония. Засега има поне 15  „кандидат-пистироси“, в това число са и археологическите обекти при селата Копривлен, Васил Левски и Гаврил Кръстевич.
Трябва да им благодарим, че не са вкарали и Севтополис в тази бройка.
От осемдесет години фондацията „Гръцки свят“ спонсорира изследвания за разпространението на елинизма извън пределите на днешна Гърция. Например през 2012 г. тя сключи петгодишно споразумение с HАИМ-БАН за проучване на  археологическия обект при Халка Бунар в землището на село Горно Белево, област Стара Загора. Още преди да се включат в разкопките, от IМЕ вече бяха преценили, че това е гръцки емпорион, „точно както и съседният Пистирос“. („ακριβώς όπως και η γειτονική Πίστυρος“).
Целта оправдава средствата, желаното се приема за действителност и фундаменталният научен извод е неизбежен – горнотракийското население е смесено от 2500 години насам.
Като елемент от доказателствата на тази фикция археолозите посочват текст на Ариан („Αλεξάνδρου Ανάβαση“), който учениците в Гърция изучават от старогръцките си христоматии, но без връзка с нашата тема. Според Ариан, през 335 г. пр.Хр. елински търговци се сражавали заедно с траките някъде в Хемус срещу военната кампания на Александър ІІІ.
Македоните  тръгнали от древния Амфиполис близо до делтата на Струма, минали през Орвилос (нееднозначният ороним в случая се отнася най-вероятно  за Алиботуш и Пирин), пресекли река Места, минали източно от Филипопол и стигнали до Хемус общо за десет дни.
Ариан не посочва числеността на „търговците много въоръжени и автономните траки“, но ние сме длъжни да приемем, че именно търговците са гръцката половина от смесеното население на Горна Тракия.
Неясно е в кой проход на Хемус емпорите (търговците) и траките се отбраняват от македоните. От някои средновековни географски карти, ползващи антични извори е видно, че  този ороним понякога е включвал не само Стара планина, но също Рила, Средна гора и Сакар.
 След Ветренското „откритие“, разбрахме, че гръцките емпори са можели да живеят и търгуват цели 200 години  на 300 км от Егея навътре в Горна Тракия.  Там в мочурищата до Марица те дори се занимавали със скотовъдство и земеделие, след като са имали земя и пасища, видно от Надписа.
Веднага беше направена аналогията, че по същия начин са живеели   древните елини навътре в земите на скитите. Например от черноморския емпорион Березан, западно от Крим, те се преселили навътре в степите при сегашното украинско село Немирово. Разбира се, имало е такива  Робинзоновци, но както знаем, една птичка пролет не прави.
По принцип, никой не оспорва мултиетническия характер на гръцките крайморски емпориони. Объркването обаче настъпи, когато се  реши, че това се отнася и за всяко друго селище навътре в земите на „варварите“. Стана модерно под всяко парче гръцка керамика  да се търси и по един елински Робинзон.
Цивилизационният процес май се оплете в етнически видения.

Колонизация, цивилизация, елинизация
В центъра на Балканите елините са били капка в необятното тракийско „море“ - над 200 хиляди квадратни километра на юг от Дунав. Заляло е полуострова чак до Олимп, включително Източна Македония и редица егейски острови. От всичките известни близо 120 тракийски етноними,  поне 70  от тях се срещат в гръцки географски наименования.
От една страна траките безспорно са изпитвали влиянието на елинската колонизация, но същевременно са упражнявали  огромен демографски натиск върху древните елини.
Обикновено историята на световната цивилизация, в това число и на Балканския полуостров, се съпровожда от процеси на духовна и етническа асимилация. Най-общо казано, почти зад всяко цивилизаторско начинание се крият етнически или имперски рефлекси.
След  Троянската война, ахейци, данайци и други любими племена на Омир започват да проумяват, че за да оцелеят в морето от балкански „варвари“, основното  спасително средство не е оръжието, а грамотността и духовното им приобщаване.
Когато един „див варварин“ понаучи малко гръцки, той се смята за цивилизован елин, започва да драска графити по грънците и вкарва в заблуда археолозите относно етническата си принадлежност.
Аз също използвам гръцка посуда и драскам графити на гръцки, но не съм грък. По-скоро съм потомък на древен  тракийски   строител  на  крепости край брега на Егея или занаятчия в тасоска грънчарница за търговска тара.
Да се надяваме, скъпи читателю, че когато след хиляда години археолозите открият в нашата материална „култура“  парчета от Опел или от китайска електроника, те няма да ни обявят за германци или китайци.  
 От 3000 години насам процесът на елинизация обхваща солидна маса от  траки, илири, македони, по-късно славяни, българи, власи, албанци и цяла върволица от прииждащи на Балканите племена и мигранти, каквито някога са били самите елини. Благодарение на елинския си учител Аристотел, полумакедонецът Александър ІІІ разнася на върха на копието не друга,  а гръцка култура по целия древен свят.
Елинизацията е по-лесно проследима при тракийския аристократичен елит по понтийското и егейското крайбрежие и около Пропондида. Типичен пример наблюдаваме в семейството на одриския цар Котис І. Той започва царуването си като гражданин на Атина и го завършва с атински нож в гърдите.



Егейският емпорион Пистирос
Засега се предполага, че егейският Пистирос може да е името на укрепено древно селище, случайно открито на 18 км източно от Кавала при прокопаване на напоителен канал. Намира се между каракачанското село Пондоливадо (Ποντολίβαδο)  и село Петропиги (Πετροπηγή) – подходящ терен за развитие на скотовъдство и земеделие.
През 70-те години на миналия век там гърците попадат на изобилна атическа керамика с добро търговско качество, както и на нумизматична находка от тасоски и неаполски (от Кавала) сребърни монети. Те с основание допускат, че са открили станция на тасоски търговци.
Под ръководството на археолога Ефстратиос Пападопулос,  професор в Солунския университет, напоследък гърците разкопават само градските стени на своя археологически обект. Те твърдят, че засега нямат финансови възможности да изследват вътрешността на града, където биха се открили доказателства за името му.
Малко е странно, че веднага след „откриването“ на Ветренския Пистирос някой в Гърция оспори, че „няма достатъчно доказателства“ руините при Пондоливадо да са на егейския  Пистирос. Може да се допусне, че гръцкият интерес е по-добре запазен ако истинският Пистирос остане погребан между страниците на Херодотовата „История“.

Проблемите около епиграфския паметник
Необходимо  е допълнително проучване на Надписа. Много съмнения породи намирането му в една нива край римския траянов път Виа Диагоналис, на 100 м. от руините на пътната станция Бона Мансио.
Невярно  е твърдението, че Надписът е бил взет от  тракийските развалини и повторно употребен на Бона Мансио заедно с друг строителен материал. Тези развалини въобще не са били „каменоломната“ на римляните, защото е различен строителният камък на двата обекта.
Надписът, с неговия все още неизвестен геоложки и географски произход, се оказа не само манна небесна, но и истински  препъникамък за авторите на измислената хипотеза „Пистирос“. 
Археолозите отлично знаят, че древните камъни често пътуват, дори на много по-големи разстояния от това между Ветрен и Егея.   Понякога ги намират на необичайни места извън всякакъв исторически контекст, само за да развихрят нечия фантазия.
Специалисти по историческите „каменни екскурзии“ са примерно лорд Елгин и генерал Иван Дибич. Те украсиха музеите на великите си империи с безценни елински произведения на изкуството и с незаменими исторически извори. Подобна, но далече по-скромна е и дейността на нашите академици Йордан Иванов и Богдан Филов по време на двете световни войни.
Причината за пътешествието на Надписа засега не е известна и е безсмислено е да се умува по нея. Не се знае кой, откъде, кога и с каква цел е пренесъл Надписа в Горна Тракия. Лошата новина е че това напълно устройва авторите на фалшивата хипотеза за името на древния град.
При спорни обстоятелства,  археолозите взели прочутия епиграфски паметник, който един селянин открил в нива край Бона Мансио и го приписали на своя безимен ветренски обект, без да докажат пряката  връзка между тях. В науката ако не си идентифицирал обекта, все едно нищо не си постигнал.
Недостигът на прозрачност и подозрителната белетристика около намирането на Надписа създава усещането, че с него е извършена някаква манипулация. Да не говорим, че липсващата част от стелата, която прави невъзможно разчитането на целия текст, е отчупена не толкова отдавна, съдейки по светлия цвят на лома.
 Изглежда археолозите са  убедени в неразгадаемата тайна за произхода на паметника и смятат, че който не вярва на прозренията им, е длъжен да ги опровергае. Дори направиха опит да прикрият проблема с повърхностното предположение, че камъкът бил гранит от землището на село Бошуля.
Фактът, че Надписът е лежал край римския друм,  би могъл да означава, че той е докаран до това място по вече изградена пътна инфраструктура, т.е. векове след като въпросният тракийски град е престанал да съществува. Има и конспиративно предположение, че в наше време Надписът е подхвърлен на удобно място за лесното му „намиране“. 
Не е направена  оптична микроскопия на шлифи от каменната стела с Надписа, или ако е направена, не са оповестени  нейните резултати. Предполага се, че стелата е гранитна. В нашите околности гранит има сравнително малко и често се бърка с доста разпространения сиенит. Археолозите са допуснали същата грешка за строителния материал на Ветренския обект, но по-късно са се поправили.
Изключителното значение на Надписа налага  петрографският анализ на стелата да бъде направен, макар това да не е обичайна процедура за всеки древен паметник.

Надписът като регламент на егейска търговска мрежа
Неоткритият още Херодотов Пистирос е централен обект в Надписа. По всяка вероятност, той препотвърждава и е възможно частично да видоизменя по-ранен договор или царска грамота  за  отношенията на Котис І с остров Тасос, тасоския емпорион Пистирос, хиоската колония Марония - на 30 км югоизточно от Комотини,  и Беланските емпориони на Прасените (τα εμπορια Βελανα Πρασε[ω]ν), вероятно в Европейска Турция. българските изследователи на Надписа не са обърнали внимание на последните емпориони, за да не  усложняват защитата на хипотезата си, затова по-долу ще добавя няколко думи за тях.
Съдържанието на Надписа недвусмислено потвърждава, че с него се регламентират търговско-икономически отношения в гранична територия между траки и елини, която в онези времена безспорно е близо до североегейското крайбрежие.
Надписът въвежда имуществени права, икономическа и лична неприкосновеност на колонистите, което е свидетелство за стопанската автономия на този егейски емпорион. Нещо повече, употребеният в текста градски етникон пистирени означава, че гражданската общност на Пистирос вече е имала политически характер, т.е. била е размита границата между между понятията емпорион и полис.
 Всичко това въобще не може да се съотнесе към нашия изолиран древен град при Ветренската Аджийска воденица, но идеално приляга на действителното тракийско селище Пистирос край Егея, което вече е било в напреднал стадий на елинизация.
Аполония, чиито граждани живеят и работят в Пистирос, се ползват от правата по същия договор. Градът се е намирал западно от Кавала в днешната община Пангео, близо до златните мини в планината Пангео.
Поради незначителната разлика между старогръцкото  прилагателно   Мелана, произхождащо от личното име Мелас  и  тракийското Белана, също произхождащо от Мелас, има вероятност споменатите в Надписа Белански  емпориони на Прасените  да са двата емпориона Кобрюс и Дерис на северния бряг на залива Мелас. Това е днешният Сароски залив в  Европейска Турция, северно от Галиполи (Тракийски Херсонес). Условно можем да приемем, че Прасени е име на местно тракийско племе.
Има и версия, че Белански  емпориони на Прасените  може да са тържища на  финикийски, персийски или други търговци от Леванта.
Очевидно е, че митническият контрол е извършван в югоизточната гранична територия на  Одриското царство с гърците, която е на   егейското крайбрежие, а не до Ветрен в северозападната периферия на царството.
Пистирос, Аполония и Марония са в земи на тракийски племена. Пистирос на гръцки език се среща в три писмени варианта  -  Πίστιρος, Πίστυρος, Πείστηρα. От езикова гледна точка е безспорно, че и трите варианта се отнасят за една и съща търговска станция. Тя, заедно с по-известните полиси Абдера и Ксантия, са недалече от  Места в земите на племето Бистони. Това племе дава името Вистонида на езерото при Порто Лагос. Марония и съседният й прочут омиров мегалитен град Исмарос са в земите на Киконите, а  Аполония е на територията на Едоните.
Едно е ясно – Надписът се отнася за брегова егейска търговска мрежа, започваща западно от Кавала и стигаща до Дарданелите. Затова асоциирането му с тракийския обект при Ветрен е повече от спорно.
Ще посоча  три от многобройните проблеми, свързани с превода и тълкуването на Надписа:
-        Дипломатическият документ е от началото на елинистичния период - около сто години след основаването на нашия древен тракийски град. Авторът на Надписа е неизвестен. Той може да е един от наследниците на Одриското царство след убийството на Котис І, но може и да не е. Твърдението  на автора, че ще спазва правилата, валидни по времето на Котис І, съвсем не значава, че той е негов наследник. Той също може да е тасоски, атински или дори македонски военачалник, който регламентира привилегии и имунитети за елински търговци в областта на международното частно право, защото те стават негови данъкоплатци.
-        Очевидно  Надписът се отнася за сродни гранични градове на територията на Одриското царство в началото на залеза на имперския му период. Затова думата „συγγενείς“ следва да  се подразбира не като „роднини“, а като „συγγενείς πολεις“ (сродни градове). Става въпрос за екстериториални права на гърците за подсъдност само от арбитри    в сродните градове. Тези градове са относително близо един до друг на егейското крайбрежие;
-        Надписът не уточнява дали аполонийците – граждани на Пистирос,  са апойкисти (колонисти) от нашия Созопол (Аполония Понтика) или от една от двете егейски Аполонии - тази в Пангео и другата на Халкидика. За авторите на Надписа обаче се е подразбирало, че трите  селища са близо до Тасос, но не и за кръстниците  на т. нар. Пистирос при Ветрен;

Изглежда, че не томовете на проф. Домарадски, а оскъдицата на изворова информация е хранителната среда на необоснованата интерпретация за „Пистирос“ и неговото „смесено“ население.
Който плаща, той поръчва музиката. Но ако не се надува само свирката и се копае по-усърдно, може да се установи действителното име на древния ни град. Понякога съчетанието между безпаричие и научни амбиции за значими резултати води до нездраво въображение, затова да не избързваме със заключенията. И без това предостатъчно сме закъснели.
Да се надяваме, че археологическите находки от Ветренския обект ще се увеличават и ще дават храна за нови  тези и хипотези. Няма да  пострада неговата значимост, нито четвъртвековните  усилия на български, полски, британски, чешки, френски и други археолози. Дори напротив, колкото повече копаят, толкова повече въпроси ще си задават, и без това е обработена малка част от целия обект.
Именуването на нашия все още безимен древен тракийски град трябва да отговаря на доказана историческа истина. Останалото е културно-патриотична или непатриотична политика и туристически пиар.
Не е лошо да се спуснем по балканския културен коридор от Ветрен през Маказа до Марония. Първо ще проверим дали наистина Одисей е ослепил  там циклопа Полифем или това е просто един мит за привличане на туристи. После на чашка узо ще обсъдим с маронейците общите ни туристически проблеми. Накрая ако има празник, може и на някое хоро да се хванем - съвсем са като българските. С тях сме на един акъл.
     

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Уважаеми гости, в случай, че не разполагате с Google профил, от падащото меню изберете опцията "Анонимен", след което публикувайте коментара си. Друг вариант е също от падащото меню да изберете "Име и URL адрес", да посочите такива и тогава да коментирате. Благодарим ви и ви желаем приятни и интересни мигове в нашия блог!