138 години от Априлското въстание. Събитията около гара Сарамбей и известни и неизвестни имена от историята

   

   

Мито Дамянов  - портрет от 1925г,рисуван по
описание от Александър Сергеев

През август 1872 г. Васил Левски заклева в Баткунския манастир „Св. Петър” Мито Дамянов, Лука Черногореца, Кръстьо Мацанa от с. Ветрендол (Елидере) и още десет други от околните села. В общонародното дело са посветени будни българи от почти целия регион, развита е мрежа от революционни комитети. Четири години по-късно, свои народни представители в Оборище изпращат селата Карабунар, Бошуля, Славовица, Горно и Долно Вършило, Ветрен, Виноградец. И може би нищо не е случайно. На Беловската станция в онези години работи големият български революционер Т. Каблешков, според местна родова памет – близък приятел на Мито Дамянов. Един от първите кметове на Сарамбей след Освобождението е Георги Петров Ангелиев, участник в Априлското въстание в Брацигово, който се занимава и с търговия в Сарамбей (Септември). Всичко това показва, че има развита революционна мрежа и сподвижници на делото тук, на самата гара, в лицето на българи, работници.

    Както е известно, въстанието избухва преди обявената дата. Сам Мито Дамянов донася вестта за бунта в родното Елидере - случва се така, че точно по това време той е в Панагюрище. На него е възложено да пази подстъпите към Чепино, защото южно от Варвара, над местността Св. Марина, се излиза на Каркария, по чието било някога е минавал старият римски път Дорково-Костандово-Ракитово-Батак. По онова време местността Св. Марина е покрита с гъста дъбова гора.

   Вестник „ Възраждане” от 1876 г. съобщава по разказа на един пътник, че „два дни след заминаването на войската за Панагюрище” (23 април) към въстаниците се присъединява Юрдан, управител на горския железен път с 200 души работници. „От Сарамбей и околните селца извадиха 130 коня и много юнаци. Подкрепени така нападнаха на станцията, дето се бяха скрили неколко турци и я запалиха. В това време пристигна тренът с пасажерите. Въстаниците се втурнаха изотдире и развалиха 6 километра от железния път, изгориха мостът. След като земаха голямо число оръжие, барут и др. потребности, оттеглиха се в горите”.

    Загадка засега остава за нас кой е и откъде е този Юрдан. Компанията на Барон Хирш добива дървен материал от горите на Белово и Семчиново. В околността по това време има десетки дъскорезници - „бикчиджийници“. Такива са построени и в селата Семчиново и Симеоновец. Вероятно по коритото на Дервишка река са сваляни трупите, от които са произвеждани и траверси за строителството на железницата. Дървеният материал е съхраняван в огромните складове, построени на гара Сарамбей за целта, а там, в специално съоръжение, „приличащо на фурна”, траверсите се изваряват (импрегнират). 

   За тези складове споменава Михаил Поп Радулов, участник във въстанието, от с. Голямо Белово: „И отидохме в Сараново. Предадохме се на Кел Хасан паша… Веднага ни вързаха и ни затвориха в раклите от шлеварето и ни изследоваха.“ (шлеваре-траверси).

   Гарата и железницата стават предпоставка за увеличение на населението в Сарамбей, както и за развитие на занаяти за обслужване на това население - хлебари, ковачи, ханджии и др. Наети са на работа стотици хора от цяла България и от околните земи – дървосекачи, работници в дъскорезниците, мулетари. В своите спомени, Йордан Ненов Йорданов, участник в Априлското въстание в с. Голямо Белово разказва за един черногорец на име Георгий, от три години работник на Хиршевата компания в Семчиново. От „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов са известни и други имена на чужденци, работещи в железницата. 

   Участниците в събитията от 23-ти април, т.е. споменатите 200 души начело с Йордан, без съмнение са работили за компанията на Барон Хирш в горите и дъскорезниците на Семчиново.  

   На другия ден, 24 април, Мито Дамянов вдига варварци и ветрендолци и въстаниците заемат позиция в местността Св. Марина. Тук се завързва битка и турският аскер, идващ от Сарамбей, е спрян. Нападението е внезапно и неочаквано. В една кореспонденция на в. „Алгемайне цайтунг” от 1876 г., за първи път преведена на български език през 1976 г., четем следното: „Един турски войник, който се завърнал с транспорт ранени войници от мястото на полесражението, ми описа една битка между турска разузнавателна колона и въстаниците, състояла се във вътрешността на Родопите, северно от с. Варвара. Когато турците преминали през един тесен проход, били обсипани неочаквано и така внезапно с огън от всички страни от невидим враг, че трябвало да отстъпят”. 

    За тази битка баба Митра Секулова от с. Варвара по-късно разказва на внук си Павел Мартинов: „В тая теснина между въстаниците и турския аскер се завързал бой. Имало убити чак до „шуглевия мост”. Оттук, казват старците и баба Митра – аскерът минал за Батак. (Методиев Г.”Епопеята Батак”). (Шуглевия мост- мостът на р. Елидере (Чепинска река ) при с. Лозен).   

   Мито Дамянов е ранен в крака, а въстаниците се укриват в теснините на планината. След възстановяването си в с. Паталеница при Атанас Кр. Качака, Мито Дамянов влиза във връзка със своите другари и на 10 май последва още един сблъсък между войската на Кел Хасан паша и въстаниците: „Известно ни е, че в сряда на 10 май е станала една битка, доста жива, между императорските войски и едно доста голямо число бунтовници”, в. „XIX век”, 1876 г.

    Малко по-късно за тези събития съобщава и вестник „Источно време”: „Една депеша от Т. Пазарджик от Адил паша под дата 24 май, известява че едно отделение от 200 души пеша войска и 15 конници, срещнали на полите на Балкана на юг от Пазарджик, една чета възстанници, които имали за главатарин Черногорецът Митя и едного другиго, родом Влах. Според както уверили Адил паша, Мито убил повече от двадесет турци от с. Гелидере (Елидере). Възстанниците нападнали на войската. Един от офицерите Рифат бей убил Мита. Другарите на тоя последния паднали подобно мъртви, освен трима, които са уловили живи. Главатарят Мито и Влахът подбудили размирията и когато пристигнали в тая област те са показували, че са били на служба на железния път.”

    Заловени са Кръстьо Мацана и Атанас от с. Павелско, Асеновграско, а останалите въстаници и тежко раненият в главата Мито Дамянов успяват да се укрият. Кел Хасан изпраща хабер на бунтовника да се предаде. Залогът е голям – неговият живот срещу живота на стотици жени, деца и мъже от родното Елидере, неговият живот срещу този на децата му. Каква ли е вътрешната борба на този смел българин в такъв момент?! Но Панагюрище и Батак са опожарени. Огънят не пощадява и много околни села. Изгорена е и гара Сарамбей, и мостовете около него. И Мито Дамянов се предава в ръцете на турците. Обесват го на 11 май 1876 г. под крушата накрая на селото, при воденицата, пред очите на децата му. Легендите разказват, че вече увиснал на бесилката, Мито Дамянов е прободен няколко пъти с ръжен от богата кадъна, собственица на няколко воденици, чието име народът забравя. Правдиво наказание. Наследниците му още пазят този ръжен и спомена за един горд българин, за битката и краха.

  За тези събития Петко Р. Славейков пише в своя бележник: „Елли Дерен – Мито Дамянов е обесен на крушата до воденицата накрай селото в источний край. Тука о стълповете на зданието вързали черногореца Кръсте Илиев и Танаса от Павелско, та донесли книгите от черквата и ги горили с тях, за да ги омаят и принудят от пушека да изкажат кои още са били с тях и да ги удавят и задушат, и като не могли да ги изповядат и удавят,съсекли ги на място. После Монджарите им обрали коне и волове и ги откарали. По въстанието, когато клали Кръстя и Атанаса, била и някоя жена, която от уплах на място умряла”. 

   Тези събития са увековечени и върху надгробната плоча в двора на черквата в с. Ветрендол, Пазарджишко: „Тук почива поборникът Мито Дамянов, който се е сражавал с турците – 24 април 1876 г. при Св. Марина... Надписът е един от най-дългите върху надгробни плочи, за да се знае и помни от поколенията. Събитията от района на Сарамбей остават неизвестни. Може би липсата на съобщения по онова време е причина за това. Малкото сведения от дописките стигат до редакциите на вестниците със седмици и месеци закъснение, често изопачени и неточни. Събитията в Батак стават известни след кореспонденциите на чужди журналисти. Иван Вазов остава изненадан, когато научава за тях и признава: „За битки около Батак пак малцина знаят. Знаеше се за приготовление за бунт, но за битки и за черешови топове – не”. Малцина знаят и за битките в околностите на Сарамбей. Остава неизвестен и подвигът на Мито Дамянов.

 В пожара на въстанието са изпепелени имена и факти, събития и спомени. Наш дълг е да ги възкресим от пепелището на историята!