Периодът 1976 – 1978 г. беше „златен” за ботевизма.
Честваха се 100 години от гибелта и 130 години от рождението на Ботев.
Преиздаваха се съчиненията му, направи се фототипно издание на вестниците му,
някои документи и прословутата му снимка, подарена на съратника му Величко
Попов с надпис „Въ память на комунистическите ни подвиги брату Вел. Попову, 1
Майя 1875, Букурещ”.
Не можах тогава да се снабдя с нея, но през 1986 г. станах
и аз щастлив притежател на фототипното копие на тази снимка. Бензинът тогава
беше 10 пъти по-евтин от сегашния и можех всяка събота и неделя да се прибирам
в Септември при родителите и приятелите ми. Татко беше върл почитател на Ботев,
та побързах да му се похваля с придобивката си.
В Пловдив се отбих по
антиквариатите и късметът ми се усмихна отново: в един антиквариат попаднах на
оригинална снимка на Ботев с другарите му Иван Драсов и Никола Славков. Шансът
да попаднеш на такава снимка е същият като да улучиш шестица от тотото. За мен
обаче беше нещо повече: причастявах се към Ботев, прибавях още част от неговата
личност към „съкровищата” ми.
В Септември гордо показах на татко новите си
Ботеви придобивки, а той ми рече:
- Ти знаеш ли, че тази снимка се пазеше тук,
в Септември? – и посочи малкото кафяво картонче с дарствения надпис. После
заразказва:
- След Девети септември се заподготвя всенародно честване на
100-годишнината от рождението на Ботев. Като не знаеха тогава точно в коя
година е роден, честването се проточи от 1947 до 1949 година. Бях тогава касиер
на пощата и канцеларията ми беше до канцеларията на директора на банката Злати
Попов. Често си приказвахме за Ботев – и той му беше почитател. Един ден ми
каза: „Луко, ела да ти покажа нещо Ботево.” Отвори чекмеджето на бюрото си и
извади ей тая снимка. Прочетох надписа, но не се изненадах – нали Ботев е
проповядвал и комунизъм. Злати рече: :Остана ми наследство от баща ми. Двайсет
години я пазя, разбираш, че не можех да я показвам. Сега мога да я показвам,
ама няма на кого да я оставя, нали нямам деца.”
Въздъхна си и се разкашля, беше болен от туберкулоза и знаеше края си.
Дадох му чаша вода, та се успокои. После заключи снимката в касата си.
При честването на 100-годишнината на
Ботев Тодор Павлов създаде научен институт за Ботев в София и Злати отнесе
снимката там.
- И какво стана с този Злати Попов?
- Той не беше от тук. Пенсионира се и изчезна.
Питай за него бай ти Паун Пармаков, той
може да знае повече, бяха семейни приятели.
Бай Паун ми разказа следното: През
1935 г. в Сараньово (Септември) се основава Популярна банка и Централното
управление на банките в София праща за неин пръв директор Злати (Златан)
Величков Попов. Дотогава той е работил в Хасково като представител на фирма за
продажба на селскостопански машини, но се изявява и като журналист. Заболява от
туберкулоза и се заселва в Родопите в село Ракитово, където си построява малка
вила. Поема работата в Сараньово, защото му е близко. Приспособява се към
сараньовската интелигенция, участва активно в културния живот на селището. Бил
весел и общителен човек, въпреки болестта си. След Девети септември 1944 г.
Популярната банка става Народна банка. Злати Величков Попов се пенсионира като
пръв директор и на двете банки в Сараньово през 1947 г. и се прибира в
Ракитово, където умира на 11 май 1950 г. Жена му Кина продължава дружбата със
семейство Пармакови и често им гостува продължително. Умира в София в Дом за
стари хора на 10 април 1985 г. на 93-годишна възраст.
За бащата на Злати Попов -
Величко Ангелов Попов - е писано
малко, като повече се набляга върху дружбата му с Ботев. Той е връстник на
Ботев, роден е през 1848г. в Русе в попско семейство, затова е Попов. Още като
юноша се включва в борбата за самостоятелна българска църква в родния си град.
Гърците го наклеветяват пред турските власти, че бунтува народа и той се
принуждава през август 1866г. да емигрира в Румъния: най-напред в Букурещ,
после в Галац. През 1867г. участва в организирането на четите на Панайот Хитов
и Филип Тотю, а след това в Белградската легия. През 1868г. се установява в
Гюргево и там помага в подготовката на четата на Хаджи Димитър и Стефан
Караджа. Сътрудничи на вестниците „Народност”, „Дунавска зора”, „Свобода”,
„Дума на българските емигранти” и списание „Училище”. Автор е на поемата „Счастлива
среща”. От 1870 до 1874 г. е учител в
българското училище в Галац, където се сближава с Ботев. По времето на
Парижката комуна двамата правят и своята малка комуна, поздравяват с телеграма
парижките комунари, а Ботев написва Символ-верую на българската комуна по
подобие на християнския Символ на
вярата. Всъщност сега малцина знаят, че „църква” значи „комуна, община”. През
1874 г. Величко Попов се записва в Медицинското училище в Букурещ, където и
Ботев се е мъчил да следва известно време. Избухва Освободителната война и
Величко Попов става опълченец. През първите години след Освобождението работи
като съдия и административен служител. Включва се в борбата за Съединението,
организира комитет в Хасково, където живее по това време, участва и в
Българския Таен Централен Революционен Комитет на Захари Стоянов. Като прокурор
и съдия е работил в Хасково, Харманли,
Одрин, Казанлък, Стара Загора. В Стара Загора се установява окончателно, защото
съпругата му Минка е от там. Правят си къща на ул. „Бяло море” № 6, имат 5
деца: Злати, Върбан, Мария, Ангел и Иванка. През 1905г. се пенсионирал, през
1927 г. починал.
Случайно ли се е запазил образът на Ботев в
Сараньово-Септември? При появата на фотографията шаманите на дивите племена
смятали, че апаратът запечатва духа им в снимката и не давали да ги снимат.
Може пък да са били прави, те ги разбират тези неща. Последното нещо, което е
вълнувало Ботев, преди да отплава с „Радецки”, е било да издаде новия си
вестник „Нова България”.
Последен вестник в живота му, последна новина от
Априлското въстание 1876 г.: „Сарамбей, турско село при последната станция на
пловдивската линия, е изгорено в четвъртък срещу петък (22 април).”
Димитър ДЕЛИЙСКИ
|
Злати Величков Попов
|