Представяме „Моята дейност през Балканската война 1912г.” от Махмуд Мухтар паша

  За Балканската война са изписани хиляди страници – военна история, анализи или хвалебствия за храброста българска. В интернет има достатъчно информация за героите от войната.

    Целта на тази кратка статия не е да преповтори известни вече факти. Желанието ни е да представим една интересна книга – сериозно четиво по военна история – книгата на Махмуд Мухтар паша, „Моята дейност през Балканската война 1912 г.” , преведена от майор Димитър Азманов. За любителите на военната история книгата е интересна с гледната точка на един османски военачалник, главно командващ, пряк участник в събитията.

   Книгата е издадена в България през 1913 г., преводът е направен от немското издание от български военен, който също е пряк участник в събитията. Спомнете си, че през 1913 г. страната ни е във война, но това не е пречка по пътя на знанието, търси се вражеският военен опит от едни сражения, в който българската войска е безспорен победител.

  Преди да ви предложим кратък откъс от книгата, все пак – малко информация за автора и преводача:

 Махмуд Мухтар паша е роден на 1.ХІІ.1867г. в Цариград, син на велик везир.Завършва военно образование в Германия. Бойното му кръщение е в гръцко-турската война от 1897г., през 1912г. той вече е генерал и командващ Втора източна армия. След Балканската война е назначен посланник в Берлин, автор на няколко книги посветени на войните, които Империята води в края на ХІХ и началото на ХХв.

  Предисловие от автора:

„Дано жертвата  от толкова хиляди отомани, паднали защтавайки свещената земя на родината, не бъде съвсем безполезна! Дано бъде, ако това е още възможно, пълна с поука във военно и  морално отношения. Нека потърсим, анализирайки причините за нашето нещастие, начина, по който бихме могли да запазим това, което е останало от грозно окастреното ни отечество. Тъй ще можем да дадем последно удоволетворениена душите на падналите в борбата герои...Армия, която се намира  постоянно в борба със своите съграждани за потушаване на бунтове и възстания, не може да се запази здрава и бодра  за борба с външния неприятел.”

Димитър Петров Азманов е роден на 26.08.1879г в Стара Загора, български офицер/полковник/ и военен историк, началник - щаб на 12та пехотна дивизия по време на Балканската война/1912-1913/ и Междусъюзническата война /1913г./, началник-щаб на 10та пехотна беломорска дивизия, след което командир на 12ти пехотен балкански полк по време на Първата световна война /1915-1918г./

Ето неговата оценка за книгата :

 „Между всички излезли до сега книги върху войната предлагаемата книга е за сега единственият сериозен труд, написан от вещата ръка на виден участник във войната....Като непосредствено замесен в описаните събития, авторът може и да не се е освободил навред от известна пристрастна оценка. Но затова пък книгата печели със силата на непосредствените впечатления на автора и.Цената и се увеличава още повече от от приложените многобройни автентични документи, които сериозният изследовател може да използва.”

Книгата е предоставена на Гражданско сдружение „Загорово” от жител на гр.Септември, пожелал анонимност.

           

Карти от книгата

                                                         

За гарата, Гаспар Беширян и овощните градини

            След Освобождението на България, гара Сарамбей се развива с по-бързи темпове благодарение на търговията и на граничното значение, което придобива през 1894г. До този момент гранична е гара Белово, но местоположението ù не позволява свободни маневри. По заповед на министър Стамболов, първият трен от Белово тръгва на 29.01.1894г. без „Път свободен” за гара Сарамбей. (Пашев Г. Барон Хирш, П.2000, с.,129). От този ден гара Сарамбей става гранична, т.е., на нея се извършват всички влакови маневри.

        На гарата са разположени складове с дървен материал, горите около Септември изобилстват от него. Земята е мочурлива, което пък обуславя развитието на овощарството. Върху тази земя изникват първите овощни и зеленчукови градини и не след дълго населението на гарата започва постепенно да се увеличава.

        От създаването на железницата през 1873г., първият началник гара е Гаспар Беширян. Роден в Цариград в будно арменско семейство, Беширян завършва престижния „Робърт колеж“. Започва работа в „Компани Ориентал“ на барон Хирш по строителството на железния път Цариград – Белово. Така след откриването на железницата, Гаспар Беширян е назначен за началник гара в Сарамбей, където отсяда трайно, до смъртта си през 1932г.

        На 12 август 1888г. , по съединената вече железница, преминава първият международен влак Париж – Цариград, наречен „Конвенционала“, който има вагон-ресторант. Беширян организира зареждане на влака на гара Сарамбей с пресни продукти, осигурени от местни производители.

       Свързан здраво със земята, трудолюбив и предприемчив, Гаспар Беширян засажда овощна градина в района около гарата през 1901г., по време на кметуването на Мито Минев, която бавно и полека превръща в жива реклама на овощарството. Беширян кръстосва различни сортове плодни дръвчета и зеленчуци, прави многократни опити, внася сортове дори и от чужбина. А едрите и сочни плодове местните жители продават на гарата, на перона в кошнички и панерки, а по-късно в малки будки, които се превръщат в емблема на гарата по онова време. Богато украсените будки с узрелите плодове на Беширян, Стоян Лазаров, Райна Танчева, Руска Трайкова, Биволарски, Ламбреви, Малинови, Бабачкови, примамват пътниците и оставят своя отпечатък в съзнанието им за гара Сарамбей, за трудолюбивите производители и усмихнатите продавачи.

       Поставил началото на овощарството, Гаспар Беширян превръща овощната градина в
своеобразен разсадник. През 1906г. началникът на сарамбейската гара печели почетен диплом за най-сочните и едри плодове и зеленчуци на овощарско-пчеларска изложба в София- признание за трудолюбието и земеделски познания. Три-четири десетилетия по-късно, гарата става голям център за производство на плодове и зеленчуци, а товарните вагони ежедневно отнасят десетки тонове грозде, сливи и всякаква земеделска продукция, според сезона.

          „Всички, които са минавали по линията София-Пловдив си спомнят за гара Сараньово/б.а.по това време името на гарата е вече променено/ по малките будки на перона, украсени със сочни плодове”, пише в-к „Подем”, Т. Пазарджик, 1943г. „Дядо Беширян не е хабил времето си за големите въпроси на деня, а копаел полезно и засадил трайно спомена си в гара Сараньово” допълва източникът.

Пощенска картичка

                                                                                           Иванка Бечева-Кърджийска

Комплект кошнички за плодове, които са продавани на гарата,
директно на пътуващите във влака. Предоставени са на Сдружението
от настоящия собственик на къщата на Беширян - г-жа Зорница Цветкова

Кошничка за ягоди

Гарата през 30-те години на ХХ век

В навечерието на юбилея на Септември, жител на града започна 100-ната си година

Дядо Михал Даскалов е роден на 15.07.1915 г. Енергичен и много пъргав за възрастта си, дядо Михал кара колело и не се оплаква от тежестта на годините. Носи ги с гордост и лекота. Баща на три деца, днес той се радва на много внуци и правнуци. Работил е като дърводелец. Всичко в неговия дом е направено от двете му ръце. 

Свидетелството за завършен трети клас на дядо Михал

Любознателен по природа, Михал Даскалов завършва 3-ти клас в училището в селото. „Исках да продължа да уча, ходехме с Любен Йовчев да уговаряме баща ми да ме пусне, а той викаше: -Любчо, твоят баща го е греяла месечинка, та можеш да учиш. Започнах чирак при един дърводелец от Ветрен, Михаил Керезов. Изучих занаята, колко къщи съм направил само!”, разказва, въодушевен от спомените, старецът. 

 1944 г., дърводелци при Крум Табаков

И има една мечта, странна и неосъществена. Преди години дядо Михал се сдобива с една снимка на румънското кралско семейство. Увеличил снимката, сложил я в красива рамка и грижливо я завил, да не се похабява. И мечтае... да я подари на единствения жив от снимката - румънския крал Михай. Когато говори за своята мечта, очите на стареца блестят с особен плам - искрящ и младежки. А казват, че мечтите са присъщи на младите... Днес, на 99-ия му рожден ден, изненадахме и зарадвахме с присъствието си дядо Михал Даскалов. Пожелаваме му много здраве и дълголетие, за да осъществи своята несбъдната мечта!

Възникване и развитие на Сарамбей. Някои неизвестни имена на първите кметове на с.Сараньово

Град Септември въниква в края на XIVв. - 1395 г., когато номади от Менемен, известни като Саруханци, са преселени в Ромелия и са настанени в земите на днешния град Септември под името Саруханбейлю. Според изследванията на историка Григор Бойчев, по времето на Султан Мехмед II Съруханбейлю е част от мюлка /имот, който може да се продава, наследява и т.н./ на Давуд паша, който по-късно става вакъф, т.е. неотчуждаем имот или имущество. Селището се развива интензивно, особено оризопроизводството, което се обуславя от близостта на р. Марица. Към 1570г. общият приход от Саруханбейлю и околните оризища на вакъфа възлиза на 36 848 акчета. 

В „Кратък регистър на джизието на неверниците във вилаета Филибе (Пловдив), отнасящ се за 1633-1634 г.” е записано: „Сархан бегли - 31 къщи”. По-късно, в списък за броя на немюсюлманските домакинства, предвид облагането им с поголовния данък джизие, Септември се споменава като: „Сарухан Бейлер - 31 ханета”. 

За да се обработват земите, принадлежащи на вакъфа, била необходима работна ръка. Така се заселват цели семейства българи, които с годините увеличават своята численост. През втората половина на XVIII в. или началото на XIX в. /годината е спорна/, беят построил висока кула с бойници /мазги/ за отбрана, за да пази земите си и най-вече пътя към Самоков. 

Фактът, че Сарамбей лежи на пътя, който води за Траянови врата, е предпоставка тук да има място за почивка и отдих на пътниците. През втората половина на XIXв. в Сарамбей държи хан Петко, ханджия от Варош махала, Татар Пазарджик. Той е един от големите ктитори в нашия регион. Икони, подарени от него има на царския ред на иконостаса в църквата в с. Ветрен дол, а за Сарамбей закупува книгата „Месецослов”, издадена през 1840г.  

В „турското село Сарханбегли”, както го описва пътешественикът Хайнрих Барт, през 1862 г. има една джамия и едно кафене. Селото се ползва от „изключително благосъстояние”. Около него са засадени овошки и зеленчуци, лозя и орехови дръвчета. Наблизо се намирала къщата и чифлиците на Ахмед бей. 

 Старата училищна сграда, 1952-1953 г.

Особен подем в своето развитие Сарамбей започва с построяването на железницата през 1873 г. Наименованието на селото след Освобождението на България се променя на с. Сараньово. Гарата остава с името гара Сарамбей до 1935г., когато е преименувана на гара Сараньово. Гарата и железницата стават предпоставка за увеличение на населението в Сарамбей, както и за развитие на занаяти за обслужване на това население - хлебари, ковачи, ханджии, талигари, кожари, налбанти, мелничари и др. 

След Освобождението на България, село Сараньово и гарата остават в територията на Източна Румелия /подвластна на султана/, в Т.Пазарджишкия департамент, в чийто състав са включени няколко околии - Т.Пазарджишка, Ихтиманска, Пещерска, Панагюрска и Копривщенска. По инициатива на Гаврил Кръстевич, през 1880 г. се извършва преброяване на населението -„Официална статистика на Източно-Румелийското население”. Село Сараньово се състои от 112 къщи, 207 домакинства, 970 жители - българи и 132 турци. Десет години по-късно, през 1890 г., селото вече има 130 къщи. Намира се почти на полето. Основният поминък на населението е земеделие. В Сараньово има две оброчища, които селяните почитали на празниците- „Св. Георги” и „Св. Троица”. По това време вече е била построена и църквата „Св.Вкм. Харалампий”. Гарата също се развива интензивно. През 1910г., според „Резултати от преброяване на населението на Царство България”, община Сараньово, която включва с. Злокучене, с. Сараньово и гара Сарамбей, има вече 1900 жители, като 1343 са жителите на селото, а 253 - на гарата. Мочурливите места около гарата са засадени с чинари през 1917 г. - практично, защото те изтеглили влагата от почвата. В южната част на селището има градини с овошки, с плодовете на които местните търгуват на самата гара. Гара Сарамбей придобива стратегическо значение след 1921 г., когато започва строежа на теснолинейния път към Добринище. 

Георги Петров Ангелиев

Един от първите кметове на Сараньово е Георги Петров Ангелиев, родом от с. Радилово, Пазарджишко, който се занимавал с търговия на дървен материал на гара Сарамбей. Вероятно за него дописник на в-к „Зорница”, Цариград казва: „кметът на това село ми се види доста разумен човек и в същото време доста опитен в своите работи. При това, забелязах още, че е доста влиятелен и то не само в своето си село: влиянието му се простира и в околните села. При такъв кмет аз не се съмнявам, че както обществените им работи, тъй и училищните са в добър ред.”.  Георги Ангелиев кметува няколко пъти. През 1894-1895г. кмет на селото е Дамян Димитров/Мерачев/. Следват: 1895/8- К. Димитров; 1899- Г. Щеров; 1900- Т. Минчов; 1900- Спас К. Йовчев; 1901- Мито Минов; 1903- Дамян Димитров/Мерачев/; 1906- Г. Попов; 1909- Спас Йовчев; Атанас. Г. Попов; Атанас П. Терзиев; Ганчо Банков Баталов; Христо Г. Захаренов. 

Кметски печат от втората половина на XIX век

Статистика от 30-те години на XXв. показва, че основната, най-голяма част от населението на гарата и селото са земеделци /317души/. Друга голяма част са работници-надничари /118души/, следвани от железничари /93души/ и търговци /34души/. Началник гара през 1927 г. е Георги Спасов, има един счетоводител, един студент, двама фелдшери и трима учители. В гарата и в селото по това време има една воденица, три мелници, няколко кръчми, 2 бозаджийници и една содаджийница. Земеделците били основно овощари и лозари. За нуждите на винопроизводителите и на търговците от София и други градове, на гарата е построена специална платформа за товарене на вагони с грозде и вино. Регистрирани са и десетки винарски дружества. На 10 септември 1944 г. в Сараньово излиза един брой на в-к „Питиепродавец”, орган на „Съюза на питиепродавците” в България. Селото и гарата се развиват и растат по численост на населението с различни темпове. Най-интензивно развитие Септември /тогава село/ получава след 1959г., когато започва масово застрояване на жилищни сгради, преустройство на пътища и училища, изграждане на първите заводи и обществени сгради. Железницата води със себе си в Сараньово хора от различни краища на България, положили тук своите корени. Донесли със себе си различни нрави и обичаи и духовни ценности. Ценности,които сме длъжни да съхраним, на всяка цена! 

Иванка Николова Бечева-Кърджийска

Представяме Ви

       г-н Емануил Стефанов Цветанов – ж.п чиновник, написал Азбучен справочник  на пътническата, багажната и колетната служба на БДЖ. Книгата е издадена през януари 1939 г. В предговора авторът отбелязва, че целта на справочника е да ориентира бързо в терминологията на службата и да бъде от полза на всички работещи в нея. Представеният екземпляр е принадлежал на Библиотеката на БДЖ в гр. Септември. Всички документи са предоставени от г-н Цветан Стоянов - внук.

Емануил Стефанов Цветанов е роден на 22.ХІІ.1902г. в Самоков. В гр. Септември го довежда службата му, а семейството пуска корени на „гарата”. Освен гаров чиновник, той обича да пътува – запазен е паспорта  му, с който пътува из Европа – посетил  Париж, Берлин и др. европейски градове. Може би е бил и романтик, защото е запазил портфейл с печат, на който е изписана годината на раждането му.

Едно малко зрънце от човешкото лице на историята на Септември! Колко ли още не разказани истории се крият в семейните архиви?!

Гражданско сдружение „Загорово” благодари на всички, които ни позволиха да разкажем техните истории!

Паспорт за пътуване в чужбина

Страницата с печатите

Книгата

СЕПТЕМВРИ И ПЪРВОТО ПОЧИТАНЕ НА ПАМЕТТА НА АЛЕКСАНДЪР СТАМБОЛИЙСКИ

                 

        Ако запитате някой жител на Септември бил ли е някога градът ни столица на България, сигурно ще се усъмни в разсъдъка ви. Но след унищожителните братски американски бомбардировки на София столичните учреждения се евакуират в провинцията, като най-много са в Сараньово и Пазарджик: комисарствата по прехраната и лекарствата, управлението на пощите, банки, печатници, полиция. Тук се концентрират и ръководствата на политическите партии.  

       

След  9 септември 1944г. се полагат старания да се издирят костите на Александър Стамболийски и действително се намират край Марица, където е бил погребан заедно с брат му Васил – там, където е днешният паметник край шосето за Ветрен след моста на Марица.

 Взима се решение през 1945 година да се проведе Първо почитане на паметта на Стамболийски и паметно всенародно честване на 22-годишнината от убийството му. 

Дирекцията на пощите не успява да пусне юбилейни марки за честването поради разпиляността на печатниците. Тогава главният финансов инспектор,  активен деятел на БЗНС и запален филателист Тодор Янченков поръчва в Пазарджик изработването на юбилеен пощенски печат, който е готов на 12 юни 1945г. 

   

Юбилейният печат

На 13 юни вечерта идва в Сараньово при баща ми Лука Делийски, който по това време пък е касиер на пощите и съхранява в касата си освен обикновени пощенски марки и отпечатаната юбилейна серия за Славянския събор, който трябвало да се проведе в София през март 1945 г.

 Янченков искал да подпечатат много марки с юбилейния печат, които на другия ден да разпространяват на събора между Сараньово и Славовица. Татко, който владеел печатарския занаят още от ученическите години в гимназията в Панагюрище, отворил една от евакуираните печатници в Сараньово (бил е с правата на комисар тогава) и отпечатал юбилейни картички за събитието.

 

Юбилейна картичка

 Френския текст му написал аптекарят Йосиф Леви. Тримата стояли цяла нощ, лепили марки на картичките и ги подпечатвали с юбилейния печат. В деня на честването – 14 юни 1945г. – продължили с тази дейност на самия събор. След това отчели продадените марки и картички и унищожили печата с протокол.

             

Тодор Хр. Стамболов

Понеже от половин век съм жител на Казанлък, искам да добавя тук и „казанлъшката връзка” на Александър Стамболийски. 

Това е Тодор Христов Стамболов. Със Стамболийски се сприятеляват в Земеделското училище в Плевен. Когато Стамболийски идва на власт, назначава Стамболов за секретар-бирник в Славовица. 

  Превратът заварва Тодор Стамболов в командировка в Пловдив. Изглежда, че превратаджиите са били по петите му, защото го арестуват на улицата. Били са зелени, не предположили, че е въоръжен и успял да се отърве. Къде е ходил и какво е правил – неизвестно, но се прибрал в Казанлък след убийството на Стамболийски нощно време и с пушка, която укрил в камината на къщата си и пак изчезнал. Движил се из страната като търговски пътник и изпращал пари на семейството си от различни краища на България. Прибрал се в Казанлък 10 години след 9 септември 1944г., колкото да умре при семейството си. Пушката  се намери при разтурянето на къщата му поради строителството на блок на нейното място. Остана запазен и последният портрет на Стамболийски, правен в Мюнхен, подарен с автограф на Стамболов Съхранява се у мен.

                                                                                                                                                                                                                                                                   Димитър Л. ДЕЛИЙСКИ

ОФИЦИАЛНОТО ОТКРИВАНЕ НА БАРОНХИРШОВАТА ЖЕЛЕЗНИЦА

         

      В литературата битува мнението, че Баронхиршовата железница официално е открита на 5 юни 1873г. В Каравеловия вестник „Независимост” от 16 юни 1873г. има дописка от Пловдив на тази тема. По онова време Ботев работи при Каравелов и се занимава именно с оформянето на текстовете на дописките за публикуване, затова не се учудвайте на стила:

       

„П л о в д и в,  7 юния. Завчера в сряда, часът по 11 вечерта (à la турка), в градът ни пристигна един вагон, който донесе „живите телеса” на великия везирин, на Митхад паша и на няколко други господарствени чиновници. Тия господарствени мъже на другият ден тръгнаха към Белово, да осветят железницата и да направят „реформа данданасъ”. Трябва да ви кажа и това, че всичкият град беше излязъл да погледа на правителствените слънца и да се порадва но „чувствата” им. (Кажете ми право, видели ли сте досега паша без „чувство”? Аз не съм още видвал.) Когато везиринът тръгна из градът, то подари 200 лири на училището ни. Освен това везиринът окачи по едно звънче на всичките душепродавци, на всичките народопродавци, т.е. негово височество им даде по една декорация, която се нарича орден „тефтиш калпазанлар”. Цоко Каблешков и Тодораки Искров (Кесяков) са останали от везирските милости дотолкова задоволни, щото са в състояние да сюнетишат и децата си. За жените им не питайте. Това са най-главните дела, които е извършил н.в. великият везирин. (Бележка на автора: Ако някой си мисли, че с този текст от Ботев правя алюзия на сегашната българска действителност, жестоко се лъже! Всяка прилика е случайна. ) Дописката си продължава: Уловеният в Хасково, т.е. убиецът на хаджи Ставри, е докаран преди четири деня в градът ни. Разказват, че Митхад паша се е разговарял дълго време с гореказаният  у б и е ц  и разпитвал го е за панславистическите комитети. Тоя български мъченик не е казал досега ни бяло, ни черно. Това момче е пушкало на кир Ставри по тая съща причина, по която би пушкали и гърците (както са и пушкали вече) срещу българите. Търпи душо, черней кожо!”

       

гара Белово-възстановка

    Най-напред да подчертаем, че освещаването на железницата е станало на гара Белово, а не на гара Саранбей, както пише уважаваната Стоянка Христович в полезната си книга „Гара Саранбей” (Беллопринт, 2005 г., стр.22), изпускайки юздите на творческото си въображение. След това да уточним датата: „7 юния, завчера в сряда (…) на другият ден тръгнаха към Белово да осветят железницата.” Завчера на 7 юни е 5 юни, сряда, а на другия ден е 6 юни , четвъртък. Проверих на календара за 1873г. – датите и дните са верни. Следователно Баронхиршовата железница е осветена на 6 юни 1873г. на гара Белово. Митхад паша е присъствал в качеството си на министър-председател и министър на вътрешните работи ( никаква алюзия не правя със сегашната българска действителност), а кой е бил велик везир тогава – и дописникът не е можел да знае по следните причини: Султанът искал да наруши закона за наследството на трона и да прехвърли властта на по-малкия си син, който бил реформист, вместо на първородния, както е било по закон, но той бил консерватор. Сменял везирите си почти всеки ден, защото не били съгласни с идеята му, без да подозира, че зад тяхното несъгласие стои всесилният Митхад паша, който искал да бъде  министър-председател, министър на вътрешните работи и велик везир едновременно. Планирал пътуването с един везир, а потеглил с друг – през нощта султанът пак ги сменил. 

           

Но кой е бил убиецът на гръкоманина хаджи Ставри Примо от Хасково?

        През април 1873г.  Хасковският  революционен комитет взел решение да бъде ликвидиран хаджи Ставри Примо, известен гръкоман, лихвар и доносчик на турските власти. Изпълнението на присъдата било възложено на лице от тайната полиция. Но поради нерешителността на това лице с тази задача се наел Атанас Узунов – организатор на комитети и заместник на Левски след залавянето му. На 4 май Узунов успял да влезе в дома на х.Ставри, като се представил за грък. Баща му също е бил гръкоманин, а мащехата му – гъркиня, та е владеел гръцкия език по рождение. Говорили каквото говорили, хаджи Ставри се надигнал да го изпраща. Узунов измъкнал револвер и забил няколко куршума в тлъстото „чувство” на хаджи Ставри и той паднал на пода. Узунов помислил, че го е убил и тръгнал да излиза, но слугите отвън вече били зарезили вратата и се развикали за помощ. Хаджи Ставри, който поради дебелината си не бил наранен смъртоносно, се надигнал и сграбил Узунов, който тежал само 58 оки (около 60 кг). Слугите се притекли на помощ , вързали революционера и го предали на турците. На следващия ден, 5 май, Узунов бил изправен пред Хасковския меджлис (градския съвет). Разпитът му е описан от Стоян Заимов надълго и нашироко в „Миналото”. Узунов бил бит и изтезаван пред целия съвет, но никакви показания не дал. На другия ден го развели из града с надеждата някой да го познае. Един обущар познал обувките му, че били на Стоян Заимов правени от него и го предал. Заимов бил арестуван. На другия ден арестували и колегите му учители Мирчо Попов и Петър Берковски. След като не могли да се доберат до никакви показания от арестуваните, политическите кръгове в Пловдив, Одрин и Цариград се заинтересували от тях. Били посетени в хасковския затвор от коменданта на гарнизона Хюсеин паша, придружен от 20-30 младши офицери. Водили културен разговор с Узунов на френски език, останали с добри впечатления от него и го поставили на облекчен режим в затвора. Надявали се по този начин да го предразположат към показания. Освен това се препоръчали като поддръжници на реформите в Турската империя, подхванати от Митхад паша. Узунов, явно поради своята младост и неопитност, се хванал на въдицата и разкрил за какво се бори. Министърът на вътрешните работи Митхад паша разпоредил Узунов да бъде откаран в Пловдив, посочените от него лица да бъдат арестувани и също докарани в Пловдив, но след като минат данданиите по освещаването на железницата, защото много местни и чуждестранни журналисти щели да придружават великия везир, та да не се разчуе работата. Митхад паша посетил Узунов в затвора в Пловдив и разговарял с него. По това време в Пловдив живеела и работела като учителка сестрата на Атанас Узунов – Анастасия. Тя основала там и женско дружество „Майчина грижа”. Двамата не разбрали, че са на крачки един от друг. За последен път се били видели през 1869г. в Калофер. Атанас Цвятков Узунов и 22-та предадени от него българи били осъдени на  заточение в Мала Азия от Одринския съд, без да има съдебен процес и без да се явяват пред съдиите, само въз основа на протоколите от разпитите им, които бяха открити и преведени на български едва през 1975г., т.е. след един век. Узунов е бил заточен за 15 години в Аргана Мадени. През 1876г. успява да избяга в Русия, участва в Руско-турската освободителна война 1877-78г. След управлението на Стамболов и Русофилските бунтове през 1887г. емигрира в Русия, където се жени. Умира в София на 26 юни 1907г. , а е роден в Одрин през 1851г.

        Имаме още един Атанас Узунов националреволюционер. Роден в Русе през 1857г. Участва в Старозагорското въстание 1875г. Четник в Червеноводската чета. Емигрира в Русия, учи във военно училище, участва в Сръбско- турската  и Руско турската освободителна война. По време на Сръбско-българската война от 1885г. командва отбраната на Видин. Участник в Русенския бунт на русофилите. Разстрелян.

        Ето така, като се поразрови човек из историята ни, ще види, че нищо старо не е забравено, нищо ново не е научено, а гара Септември не е осветена от турците и затова вече не се казва Саранбей, както гара Кърджали например или Харманли. Да не говорим за (Татар-)Пазарджик. „Нека носим йоще срамът по челото”, защото не придобихме нещо зад него през последните 136 години.

                                                                                               Димитър ДЕЛИЙСКИ

Още една високо хуманна постъпка

Общински съветник от ОбС Септември дарява ежемесечно сума на деца в нужда

На среща с представители на сдружение „Загорово”, общинският съветник д-р Николай Йовчев изяви желание да превежда всеки месец сумата от 100лв. на болни деца, нуждаещи се от средства за лечение и възстановяване. 

Желанието на д-р Йовчев е, сдружение „Загорово” да издирва нуждаещите се деца и осъществява предаването на сумата, получена вече на банковата ни сметка. 

     Това е изключително отговорна задача  за нас и признание от обществена личност, каквато е д-р Йовчев. Затова етиката ни задължава да ви информираме ежемесечно за благородната кауза.

   Сдружение „Загорово” има вече известен опит за благотворителна дейност като съорганизатор на концерта „Да подарим надежда на Славянка”, състоял се във Ветрен дол по идея на кмета на селото. Паралелно с всички цели и идеи, които сме си поставили и осъществяваме, искаме и да успеем да отдадем своя граждански принос за да растат децата ни здрави и щастливи, да няма разделение по етнически и религиозен принцип при подпомагането със средствата, дарени от д-р Йовчев.

    Защото това са нашите деца- децата на община Септември... и на България!

Първата сума днес беше дарена на детето: Бистра Василева Ангелова от с. Злокучене, с диагноза – нефробластом, лечение-химиотерапия. Със сумата ще бъдат закупени част от необходимите лекарства за въстановяване.

Пожелаваме от все сърце пълното оздравяване на малката Бистра.

Гражданско сдружение „Загорово” благодари за проявената сърдечност и човечност на д-р Николай Йовчев. Ние, гражданите, си пожелаваме такива общественици да се умножават многократно. И когато, „До всяко добро същество, застане поне още едно, тогава”...

Тогава, може би, ще живеем по-добре!

„Дано!”

Мълчанието на общински съвет- Септември

     

 От началото на календарната 2014г., ние, гражданите на този град, трайно присъстваме на редовните общински сесии. Не, че някой ни плаща за това, не и защото извличаме дивиденти, а защото искаме да живеем в един нормален град и община, да видим кой и как ни управлява, на кого сме гласували доверие чрез своя граждански вот и кой и как е отговорен пред нас, гражданите. И задаваме въпроси.  Граждански въпроси, на които очаквахме отговор.

Такъв обаче не получихме..

Въпросите бяха входиранив края  на месец април, преди редовната сесията, спазвайки Правилника на ОбС и реда за питания на гражданите, а отговора на тези въпроси беше редно да получим до следващата сесия, която се проведе на 27.05.2014г. Публикуваме и извадка от цитирания по-горе Правилник на ОбС:

 „Чл.86 (1) На питанията на граждани, включени в дневния ред се отговаря на същото заседание, освен ако гражданинът не е изявил желание да получи писмен отговор. В случай на писмен отговор, копие от него с приложенията, се депозира от отговарящия в общински съвет. Председателят на общински съвет кратко уведомява общински съвет за постъпилото питане и за получения отговор, за да даде възможност на проявили интерес към съдържанието им общински съветници да си направят справка в архива на общински съвет. (2)По изключение, когато питането е свързано с извършване на допълнителни справки или проучвания, отговорът се отлага за следващото заседание.”

 Следващото заседание отмина. Отговор няма! Защо?!

 Вероятно поради многото свършена работа за развитието и благосъстоянието на тази община. Това ще да е причината! Ние няма да спрем да задаваме въпроси, защото е наше право. Ваше задължение е да правите срещи с избирателите си и да давате отчет за свършената работа, за изпълнените от вас предизборни обещания.

Предизборно. Рибата още в морето, те-тигана готвят

     

      На 46-тата  редовна сесия на общинския съвет, почти в самия ù край, общински съветник призова от трибуната:

„Уважаеми г-н Председател, уважаеми г-н Кмете,

       Идват избори...Утре ще се изправим пред хората и те ще ни попитат, какво направихме през мандата. Какво ще им отговорим?! Затова, нека обединим усилия и заработим в екип занапред и постигнем НЕЩО”

      Изумително и безпрецедентно! Закъхърили се дали ще бъдат избрани...Голям кахър, ами то си е власт, борба.

      Не е ли редно, Уважаеми общински съветници, да работите в екип, в името на поставени цели и планове за развитие и благоденствие на общината? Безкористни цели, ЗА  хората, В ИМЕТО на хората, за бъдещето на тази община. Така, целите са  користни-ПРЕДИЗБОРНО, в името на властта. Вече ТРИ ГОДИНИ липсва диалог между общински съвет, кмет, администрация, председател. Без диалог- няма екип, няма и положителни резултати. Вие, Уважеми общински съветници, сте политиците, дипломатичните, на вас народът гласува доверие  и бяхте длъжни да превъзмогнете всички вътрешни борби.

      Какво ще кажете на хората? Ами предлагаме ви една предизборна агитация:” Общината „цъфти и процъфтява”, безработица няма, асфалтирани улици -няма, междуселски транспорт-няма, култура-няма, задължения на общината-няма. „

НЯМА  кой да  вярва!

Опровергайте нашето недоверие!